Просто шеметен фарс [bg]

Точно на входа на ниско столче седеше великан.

— Пръстенът у тебе ли е? — попита той.

— Естествено — рече Оливър и го показа.

Великанът внимателно го разгледа.

— Добре, значи си ти.

Той стана и препречи входа на пещерата с една голяма скала.

— Това пък защо го направи?

— Такова е нареждането. — Великанът отново седна на стола си.

— И сега какво ще става?

— Повярвай ми, хич не ти и трябва да го знаеш.

— Но аз искам да знам. Кажи ми!

— Ще те ям — рече великанът.

— Майтапиш се!

— Съвсем сериозно ти говоря. Да си чувал някога великан да се бъзика?

— Нищо лошо не съм ти сторил — изхленчи Оливър.

— Това няма нищо общо с тая работа.

— Ами с коя?

— Извинявай, приятелче, ама ей сега ще ти извадя заповедта да ти я покажа. „Изяж го оня с пръстена.“ Точно това пише.

— Кой е тоя с пръстена?

— Не пише. Пише само „оня с пръстена“.

— Но тогава може да е всеки!

— Виж какво, приятелче, може пък да са нямали време чак пък такива подробности да уточняват.

— Ами ако изядеш не когото трябва?

— Е, за някого ще е лош късмет, ама няма аз да съм виновен, я.

— Разбира се — съгласи се Оливър. — Само че пак тебе ще обвинят.

— Това пък откъде ти хрумна?

— Ами като нещо тръгне накриво, не те ли обвиняват по инерция, независимо дали си виновен, или не?

— Позна — рече великанът и мина навътре в пещерата; Отзад имаше кресло, легло и фенер.

Оливър се поогледа за някакво оръжие, но там нямаше нищо, което да му влезе в работа. Видя обаче, че на ризата на великана е забодена някаква хартийка.

— Какво е онова на рамото ти? — попита той.

— Командировъчното ми.

— И какво пише в него?

— Само това, че трябва да стоя тук, докато не се появи оня с пръстена.

— Нещо друго да пише?

— Не виждам да пише друго.

— Я дай да погледна.

Великанът не сметна идеята за особено добра. Пазеше си командировъчното и не смяташе да го показва на разни непознати. Особено пък на такива, дето ще ги яде.

Оливър разбираше Всичко това, но вече бе решил на всяка цена да хвърли едно око на командировъчното. Единственото, за което се сети, беше да предложи на великана да му разтрие гърба.

— Че защо да искам да ми разтриват гърба? — подозрително попита великанът.

— Защото ще ти стане добре, затова.

— Много си ми е добре — рече великанът, макар отявлено да си личеше, че никак не му е добре.

— Ясно, де — рече Оливър. — Виждам те, че си добре. Но какво ли толкова значи да си добре? „Добре“ не е нещо кой знае какво. Направо си е нищо. Как ще ти се хареса да се почувстваш наистина много добре?

— Не знам дали такова нещо ми трябва — рече великанът.

— Ти откога не си бил много добре? Ама наистина много добре.

— Като че бая отдавна беше. То на никого не му пука за великаните. На никого дори и не му минава през ум, че и великаните имат някакви чувства. Никой не ги пита как са със здравето и въобще как са. Хората си мислят, че великаните са тъпи, ама ние сме достатъчно умни, та да схванем, че на хората изобщо не им дреме за нас.