Добре пазени тайни
- Автор: Браун Сандра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Райна Христова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Добре пазени тайни». Краткое содержание книги:
Всички обърнаха глави към нея. Мъжете преобладаваха. Гледаха я като койот и прясно месо. Жените изглеждаха дори по-груби и я стрелкаха с очи недружелюбно, като възможен съперник. Алекс се изкушаваше да се обърне назад и да избяга, но припомняйки си защо беше отишла там, смело се запъти към бара.
— Бяло вино, моля.
Това предизвика хихикане в залата. Тя си взе чашата, отиде до едно сепаре и седна на пейката така, че да може да вижда всички. Преглъщайки неловко, местеше погледа си от човек на човек, опитвайки се да разбере чий беше гласът по телефона.
Изведнъж ужасена разбра, че някои от мъжете приемат обстойното им разглеждане като предизвикателство. От този момент се втренчи в дъното на чашата си и си пожела нейният информатор да побърза и да се приближи до нея, за да не я държи повече в неизвестност. От друга страна се страхуваше да се срещне с него. Ако той беше сред тази тълпа, не мислеше, че би се радвала да се запознае с него.
Чуваше почукването на топките за билярд. Вдишваше облаци дим, въпреки че не пушеше. И все още седеше сама.
Накрая един мъж, който седеше на бара, когато влезе, отмести стола си и тръгна по пътеката между масите. Спря се за малко до масата за залагания и се скара на един от играчите за лошото хвърляне.
Разхождаше с уж безцелно, но погледът му беше отправен към нея и тя инстинктивно разбра, че крайната му цел ще бъде нейното сепаре.
Така и стана. Той подпря крак на пейката и й се усмихна, докато вдигаше бутилката с бира към устата си.
— Чакате ли някого?
Гласът му изглеждаше по-различен, но и двата пъти, когато беше разтваряла с непознатия по телефон, той шепнеше.
— Знаете много добре — отговори тя студено. — Защо ме карахте да чакам толкова дълго?
— За да събера кураж — каза той и отпи от бирата си. — Сега, когато съм тук, искате ли да потанцуваме?
— Да танцуваме!?
— Да. Да танцуваме — очите му е плъзнаха по нея.
Реакцията й беше повече от отрицателна.
— Мислех, че искате да разтваряме.
Объркан за миг, той я погледна и се ухили.
— Можем да говорим за всичко, което пожелаете, скъпа, — мъжът остави бутилката на масата и протегна ръка към нея. — Колата ми е отвън.
Беше същински овчар. Алекс не знаеше какво да го прави — да се смее ли, или да плаче. Набързо си събра нещата и тръгна към вратата.
— Хей, почакай малко! Къде отиваш?
Той, както и всички останали в бар „Последен шанс“, остана учуден. Сега, докато се разхождаше по избелелия килим в мотелската стая, Алекс се укоряваше, че постъпи толкова глупаво. Беше ли възможно Рийд или някой от семейство Минтън да е платил на първия срещнат безработен каубой няколко долара, за да й се обади и нарочно да я заблуди? Една ли.
Няколко минути по-късно звънна телефонът. Вдигна слушалката.
— Ало?
— За луд ли ме смятате? — прошепна познатия глас.
— Къде бяхте? — изкрещя тя. — Чаках ви почти половин час в онова отвратително място?
— Шерифът през цялото време ли беше там?
— За какво говорите? Рийд не беше там.
— Вижте, госпожице. Много добре го видях. Влязох там малко преди вас. Шерифът Ламбърт ви следеше. Той зави, преди да стигнете паркинга. Аз дори не спрях. Не би било добре за мен, ако ни види заедно.
— Рийд ме е следил?
— Точно така. Не искам да си имам работа с него. Добре, че го видях навреме.
— Не, не — каза Алекс бързо. — Не знаех, че Рийд е бил наоколо. Ще се срещнем на друго място. Следващия път ви уверявам, че няма да ме следи.
— Добре…
— И още нещо — ако това, което имате да ми казвате, не е толкова важно…
— Видях кой го направи, госпожице!
— Тогава къде можем да се срещнем? И кога?
Той назова името на друг бар, който звучеше още по-съмнително от „Последен шанс“.
— Този път не влизайте вътре. Ще има един червен пикап, паркиран откъм северната страна на сградата. Аз ще бъда в него.
— Ще бъда там, господин… не можете ли най-сетне да ми кажете името си?
— Никой.
Той затвори телефона. Алекс го наруга, скочи от леглото, отиде до прозореца и дръпна завесите.
Почувства се глупаво, когато видя, че единствената кола, паркирана наблизо до стаята й, беше нейната. Познатият черно-бял блейзър не се виждаше наоколо. Отиде до телефона и ядосано набра друг номер. Беше ужасно ядосана на Рийд за това, че е прогонил единствения й свидетел. Цялата трепереше.
— Офисът на шерифа.
— Искам да говоря с шериф Ламбърт.
— Той приключи за днес и си отиде — информира я мъжки глас. — Нещо спешно ли е?
— Знаете ли къде е?
— Мисля, че е вкъщи.