Мосад (По пътя на измамата)
- Автор: Островский Виктор, Хой Клэр
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Киров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мосад (По пътя на измамата)». Краткое содержание книги:
Още по-кратко: „Ние сме най-добрите“…
Почти няма световна сензация, в която те да не са набъркани.
От перфектни екзекуции до невероятни „ужилвания“ за милиони.
И всичко това само с 1200 души щат, включително секретарките и чистачките.
Най-тежкото проклятие в „Мосад“: „Дано прочета за теб във вестника!“
Е, Виктор Островски, бившият катса (оперативен офицер) го направи.
И потресе читателите в целия свят.
— Окей, знам за себе си, че съм „чист“. Ти казваш, че също си чист, защо тогава оня ей там така се е вторачил в нас? Струва ми се, че е по-добре да се измитаме. Аз тръгвам.
Арик ми отговори, че не можем да тръгнем, трябвало да дойдат да ни вземат.
— Чудесно — казах. — Ако искаш да стоиш, стой си. Аз тръгвам.
Арик се опита да ме убеди, че правя грешка, но му отговорих, че ще го чакам при „Кикер Хамдина“.
Дадох му 30 минути. След като излязох, реших, че бих могъл да наблюдавам кафенето. Имах време, така че минах по заобиколен път и щом се уверих, че никой не ме следи, се върнах. Качих се на покрива на една съседна сграда, откъдето можех безпрепятствено да наблюдавам. Десет минути по-късно мъжът, когото чакахме, влезе в заведението, а след две минути пристигна полицията и заварди мястото. Видях как извлякоха двамата ми колеги навън и ги биха до посиняване. Вдигнах тревога. По-късно открих, че цялата работа е била нагласена. Просто още едно упражнение, провеждано от Академията на „Мосад“ съвместно с тайния отдел на телавивската полиция. Ние бяхме стръвта.
Арик, по това време 28-годишен, говореше английски и много наподобяваше Тери Уайт, отвлечения пратеник на англиканската църква. Преди да се включи в курса, Арик бе служил във военното разузнаване и беше най-големият лъжец на света. Ако кажеше „добро утро“, човек бе длъжен, преди да отговори, първо да погледне през прозореца. Арик не го биха така жестоко, защото не спираше да говори, без съмнение лъжеше, но все пак говореше. Той знаеше, че ако говориш, няма да те бият.
Колкото до другия, Яков, той непрекъснато повтаряше:
— Не разбирам какво искате.
Тогава едно яко ченге така го фрасна по главата, че той отхвръкна и се залепи за стената. Два дни не дойде на себе си, а отгоре на всичко лежа шест седмици в болница с фрактура на черепа. Когато излезе, му изплатиха заплатата за една година напред и той напусна курса.
Това, че ни биха, бе нещо като награда за полицаите в едно голямо състезание, което те се опитваха да спечелят и така да докажат, че са по-добри от нас. Бе много по-лошо, отколкото наистина да те хванат. Командирите и от двете страни казваха:
— Обзалагам се, че не можете да пречупите момчетата ми.
А после:
— Какви волности мога да си позволя? Оплакахме се на „баблата“, че не е имало смисъл така жестоко да ни бият. Отговориха, че когато ни хванат, не бивало да се предаваме, трябвало да говорим. Докато говорим, нямало да ни сторят нищо.
Всеки път, когато излизахме на упражнения, съществуваше опасност да ни спипат ченгетата. Това ни научи да бъдем предпазливи и да взимаме мерки.
По програма на следващия ден трябваше да слушаме лекцията на Марк Хеснер.11 Тя засягаше съвместните операции. Нещо като „Операция Бен Бейкър“, дело на „Мосад“ и френското разузнаване. Приятелите ми и аз решихме да се изявим и за целта отидохме вечерта преди лекцията в каса № 6 на втория етаж на Академията да се просвещаваме по въпроса.
Бе петък вечер, август 1984 година. Бяхме толкова погълнати, че забравихме да погледнем часовника. Когато накрая си тръгнахме и заключихме касата, наближаваше полунощ. Бяхме оставили колата си близо до столовата и тъкмо тръгнахме натам, когато чухме страхотна врява откъм басейна.
— Какво, по дяволите, е това? — попита Майкъл. — Да идем да видам.
— Не, не, почакай — каза Хаим. — По-добре да се промъкнем незабелязано.
— А най-добре ще е — додадох аз — да се върнем обратно на втория етаж и оттам да видим какво всъщност става.
Шумът продължаваше, докато се изкачвахме към втория етаж на Академията. Настанихме се пред прозореца в малката баня, където ме държаха по време на първоначалния тест, преди да ме приемат в курса.
Никога няма да забравя това, което видях. Бяха около 25 човека в басейна и край него — всичките голи-голенички. Там бе и зам.-шефът на „Мосад“ — днес шеф на службата, също и Хеснер, и множество секретарки. Беше невероятно.
Някои от мъжете изобщо не представляваха приятна гледка, но повечето момичета бяха направо страхотни. Бих казал, че така изглеждаха много по-добре, отколкото в униформа.
Бяха едва 18-20-годишни, от военните на служба в офиса.
Някои групички се плацикаха във водата, други танцуваха край басейна, а имаше и такива, които, вкопчени един в друг, си спомняха доброто старо време, търкаляйки се по одеялата. Никога преди не бях виждал подобно нещо.
11
Вж. Глава 9: „Стрела“.