Лудият жезъл [bg]

— А сега донеси тук, на това място, статуетките, които ни представляват, и постави всяка една от тях на върха на всеки лъч. Знаеш реда.

— Знам го.

Пол превключи на второто си зрение, вдигна десница и хвана една от седемте абаносови нишки, които се протягаха над дясното му рамо. Завъртя длан и започна да я навива, докато не усети как се напряга. Силата пробяга от драконовия белег по нишката и той я дръпна.

Една от статуетките беше в ръката му — висока, стройна, женствена, с остри черти, властна. Наметалото й беше покрито в патина с цвят на ковано злато и бе украсено с оранжеви, червени и жълти камъни. На челото й беше инкрустиран един-единствен зелен камък.

Докато Пол я държеше и се оглеждаше, той усети, че тя се затопля и става все по-топла.

Да…

Пристъпи вдясно и я постави на върха на втория отзад-напред лъч, който сочеше вратата.

Щом се изправи, видя, че звездите помръкват, а небето става все по-светло.

Вдигна ръка и отново потърси нишките. Не се виждаха. Тогава осъзна, че второто му зрение е престанало да действа. Опита се да го задейства отново, но не постигна нищо.

След това забеляза, че и драконовият му белег вече не пулсира. Разтри китката си. Отново се опита да призове второто си зрение.

— Какво става?

— Не знам. Не мога.

— Какво искаш да кажеш с това, че не можеш? Та нали току-що го направи!

— Знам. Но нещо пак ми се изплъзна. Откакто минах през Белкен, силата ми ту изчезва, ту се връща. И точно сега изчезна.

Пламъкът се приближи до него и увисна точно пред очите му. Затвори ги — светлината го заслепяваше.

— Дръж си очите отворени.

Той се подчини и присви очи. Видя, че пламъкът се разраства, превръща се в широка огнена стена, висока колкото него, и дори по-висока…

Той се дръпна назад, но пламъкът отново го приближи.

— Стой и не мърдай. Трябва да те прегледаме.

Пламъкът го обви като наметало, обгърна го целия. Усети, че прониква в тялото му, в самото му същество. Не усещаше горещина — само някакво странно трептене, сякаш стъпваше на суша след няколко дена в открито море.

Усещането рязко секна и пред него се изви смалилият се пламък.

— Вярно е. В момента не можеш да действаш на магическо равнище. Няма никакъв начин да определим колко време ще продължи това, а и нощта е почти към края си. Райл Мерсон може да прати сутринта да те извикат. Засега трябва да изоставим начинанието си и отново да те приберем на сигурно място в килията. Върни пак обратно статуетката и…

Пол бавно поклати глава.

— Разбира се. В твоето състояние не можеш да я върнеш, а на нас ни е забранено директно да командваме своите изображения. Прибери я. По пътя за насам минахме покрай много скали и ниши. Ще ти се наложи да я скриеш.

— Ами Таиса?

— Зарежи я.

— Ами ако някой я намери тук?

— Не е важно. Ела.

Пламъкът мина покрай него. Той прибра статуетката и го последва. Щом навлязоха в тунела, той натика статуетката в една пукнатина в скалната стена.

Излязоха от пещерата и навлязоха в самия дворец. След няколко завоя Пол осъзна, че се връщат по друг път. Сега напредваха много по-бързо и изобщо не минаха през залата с мъглата и през мрачните тунели.