Лудият жезъл [bg]

— Що за име е това — Хенри Спайър? Тук, в този свят…

Огненият език се извиси помежду им.

— Връщай се, Дет! Връщай се в твоя ад! — чу се глас от пламъците. — Вече нямаш власт над нас!

Дет вдигна длани и скръсти ръце на гърдите си. Пламъци изкривиха очертанията му, сякаш се беше подпалил от огнения език. Изведнъж обаче той вдигна глава и се втренчи в Пол.

— Белфаниор — каза той. — Спомни си това в трудни времена.

Пол отвори уста, за да го разпита, но Дет изчезна сред буря от вятър и огън.

Пламъкът, увиснал във въздуха пред него, започна да се смалява, възстановявайки предишните си, по-малки размери и форма.

— Какво искаше да каже с това?

— Представа си нямам — отвърна Пол.

— А какво друго ти каза?

— Нищо. Нямаше време.

— Лъжеш.

— Истината е нещо толкова свещено, че аз я охранявам добре.

Пламъкът не помръдна. Пол усети чувство на озадаченост и гняв, но не го придружи с никакви думи. Изминаха дълги мигове.

Най-накрая, с движение, което досущ наподобяваше свиване на рамене, пламъкът се понесе наляво. Пол го последва. Сред мъглата все още се мержелееха сенки, но не се приближаваха. Сега пламъкът се движеше бързо и Пол ускори крачка.

Мъглата започна да изтънява. Пол забеляза отляво стена; отдясно нямаше нищо. Не след дълго пред него изникна арка. Последва светлинката през нея и усети, че се е върнал в обикновеното пространство. От тази страна нямаше мъгла — само сумрак и мирис на плесенясали гоблени.

— Ние всъщност просто обикаляхме из някаква голяма стая, нали? — попита Пол.

Никакъв отговор.

— Това беше някакъв шантав тест на Роршах, нали? — продължи той. — Всичко там идваше от мен самия — по един или друг начин. Така ли е?

Отново мълчание.

— Добре де — каза той, щом приближиха едно стълбище, което водеше нагоре. — Щом онова, което искате от мене, изисква съдействието ми, запомнете, че сте оставили клиента си недоволен.

Стигна до стълбището и тръгна нагоре.

Почувства радостна тръпка. Драконовият му белег започна бурно да пулсира. Изкачиха се и минаха през една по-добре мебелирана, макар и отдавна необитаема стая. След като излязоха от нея, стигнаха до друго стълбище, което отново водеше нагоре. Щом го изкачиха, Пол забеляза, че май са се върнали в същото източно или североизточно крило на замъка, до което преди беше проследил Ларик.

— Значи, направихме нещо като обиколка, а?

— Налагаше се.

— Защо?

— За да избегнем населените части.

— Само заради това ли?

— А заради какво друго?

— Не за да ме подготвите, или да ме впечатлите по някакъв начин?

— Самоласкаеш се.

— Е, вашата да е.

— Нашата ще е.

Пол зави наляво и тръгна по един тесен коридор. После зави надясно и влезе в стая с един-единствен огромен прозорец, който гледаше отвъд бойниците към мрачен, огрян от луната пейзаж. В самата стая бяха струпани стари, потрошени мебели, които очевидно никой не използваше. Излезе от другия й край и влезе в друга стая, която очевидно също използваха за склад. Докато минаваше, Пол отмяташе встрани нишките на паяжините. Един плъх се стрелна пред краката му, навря се под едно кресло и се втренчи в него от там.