Лудият жезъл [bg]

— Значи, доближих се до нещо, което не искате да знам, а?

Отговор не последва. Синият пламък бавно започна да се отдалечава от него. Пол не помръдна.

— Знаеш ли какво си мисля? — обади се той. — Мисля, че ви се налага да ме използвате, защото аз съм син на баща си, а пък той ви е създал. Вие имате някаква специална връзка с Рондовал и само аз мога да ви послужа за вашата цел.

— Грешиш.

— Не вярвам това да ви харесва — продължи той, без да обръща внимание на отговора, — защото колкото и да ми приказвате за предопределение, аз отраснах в друг свят, за който знаете много малко или съвсем нищо. Вие не можете да предвиждате действията ми, както бихте могли, ако бях човек, израснал тук, на тази земя. Аз съм по-случаен фактор, отколкото на вас ви се иска, но се налага да си имате работа с мене. Тази вечер ще се опитате да ме впечатлите по някакъв начин, така че да стана по-податлив. Казвам ви, че съм видял неща, пред които онова в планината Анвил беше слаба ракия. С нищо не можете да ме впечатлите.

— Свърши ли?

— Засега.

— Тогава да продължаваме.

Пламъкът се понесе, а Пол го последва. Наглед пламъкът клонеше наляво, но в полезрението му нямаше никакви други предмети, по които би могъл да проследи движението му. Мъкнеше се след него, а мъглата, светеща с бледа светлина, се кълбеше и вихреше наоколо. Сред нея се раздвижиха неизброими сенки.

Продължи да лъкатуши. Ехото глъхнеше. Пол не можеше да каже със сигурност дали върви по дълъг вит коридор, или върви в кръг и се лута из една и съща огромна стая. Тъй като не напипваше стени, подозираше, че е последното. Но не виждаше никакъв начин да го разбере със сигурност.

Сенките, които го следваха, станаха по-тъмни, очертанията им — по-ясни. Някои имаха определено човешка форма, други — не. Над главата му примигна силуетът на дракон, който сякаш летеше високо-високо горе. Сега му се струваше, че много хора тихомълком обикалят около него на различни разстояния. Опита се да превключи на второто си зрение, но нищо в гледката не се промени.

Изведнъж една фигура изникна право пред него — едър, набит, оплешивяващ мъж с големи, сръчни ръце. Пламъкът се стрелна край него и сигурно спря някъде наблизо.

— Тате! — сепна се Пол.

Устата на втория му баща се изкриви в полуусмивка.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че търсиш на това забутано изостанало място? — попита той. — Знаеш ли колко ми трябваш точно сега вкъщи, за да ми помагаш в бизнеса?

— Ти не си истински… — пророни Пол.

Но Майкъл Чейн изглеждаше съвсем плътен. И сменящите се изрази на лицето му, и интонациите му бяха същите като на Майкъл Чейн, обърнал няколко чашки и готов всеки момент да изгуби всякакво търпение.

— Ти си истинско разочарование за мене. И винаги си бил.