Лудият жезъл [bg]

Вървеше сред изкривени метални греди и каменни блокове, кратери и смачкани бойни машини, купчини чакъл, камари стъкла, скелети на дракони и хора. Разрушеният град беше много сух. Тук нищо не растеше. Нищо не помръдваше, освен сенките. Спомни си времето, когато беше беглец и се криеше тук. Той погледна инстинктивно към небето, сякаш търсеше силуетите на птицеподобните летателни машини. После се промъкна край ъглите и механично се заоглежда за шпиониращи приспособления. За него гигантската фигура на Марк Мараксон все още бе надвиснала над разрушеното място, а окото му прищракваше и сияеше с всички цветове на дъгата, когато преминеше от сянка на светлина и отново потънеше в мрака.

Той прекоси обгорения от огъня тротоар до един рухнал мост, приведе се и се мушна през разкривената рамка на врата в едно здание без покрив. Вътре той мина покрай съсухрените тела на половин дузина от дребосъците на Марк (той отхвърляше думата „джуджета“, с които ги наричаха останалите, тъй като той самият бе висок горе-долу колкото тях.) Докато обикаляше, се зачуди какво ли им е на оцелелите, ако имаше такива — да бъдеш издигнат от варварство до едно високоорганизирано ниво на съществуване, а после пак да бъдеш захвърлен в жалкото съществуване от миналото, след като всички машини са спрели. Сигурно прекъсването е било много кратко за тях, рече си той. Сигурно още не са били изгубили примитивните си умения. Сигурно някой ден цялата тази работа би се превърнала за тях просто в легенда.

Но отнякъде — никак не можеше да бъде сигурен откъде — му се струваше, че чува ударите на чукове; а и на два пъти чу тракане, което го накара да си мисли, че някой се опитва да подкара някоя от големите машини.

Намери кладенеца със стълбата, който търсеше, и десетина минути го разчиства, за да може да слезе. Долу премина през поредица от извиващи се навътре в самата планина тунели — спомняше си завоите съвсем ясно, сякаш едва вчера бе минал оттам, макар че сега от време на време се движеше в пълен мрак — генераторите, които осигуряваха слабото осветление тук, отдавна се бяха повредили. Напредваше доста решително, с пистолет в ръка. Но тук нищо не го заплашваше.

Вратата на арсенала бе заключена и той трудно я напипа в тъмното. Чувствителните му пръсти безпогрешно нагласиха малките парченца метал, които носеше винаги със себе си. Пръстите му си имаха собствена памет, а и преди беше отварял тази ключалка.

Шмугна се вътре. После прекоси стаята и претърси полиците. Напипа колан с гранати, метна го на гръб и тръгна да излиза, като спря само да си вземе още патрони за пистолета.

Щом излезе от стаята, поради някакви причини, които и на самия него не му бяха ясни, заключи вратата. После отново се втурна по тунелите, стиснал пистолета в ръка.