Скандал

— Нима? — Сега той й се подиграваше. — Не бих казал, че миналата нощ беше загуба на време за мен.

Тя сви юмруци.

— Няма да спя повече с теб, Дом.

Дом не каза нищо.

Ан събра кураж и продължи:

— Бих желала да се разберем като цивилизовани хора по въпроса за нашия брак. — Когато видя, че той продължава да я гледа безмълвно, тя добави: — Той трябва да си остане чисто формален.

Дом все още мълчеше. Но златистите му очи се бяха присвили до две тесни топазени цепки.

— М-много брачни двойки сключват подобни споразумения. С-сигурна съм, че знаеш това по-добре от мен. — Ан отстъпи крачка назад. Сега Дом се усмихваше и усмивката му бе заплашителна. — Н-няма ли да кажеш нещо?

— Не.

Тя си пое дъх.

— Не бях ли достатъчно ясен? — процеди през зъби той.

— Не можеш да ме принудиш да спя с теб! — извика Ан.

Дом отново се ухили.

— Нямам намерение да те принуждавам да вършиш каквото и да било, мадам. Но определено възнамерявам да спя с теб.

— Но аз не те желая! — извика отново тя.

— Кого се опитваш да заблудиш? — тихичко попита Дом.

— Вън!

Той се отдели от стената и за ужас на Ан се отправи към нея. Не се спря, докато не стигна до писалището. Там се наведе напред, подпрял длани на плота. Сега двамата бяха тъй близо един до друг, че носовете им почти се докосваха. Но Дом бе толкова по-едър от нея, че Ан се почувства дребна, слаба, безпомощна.

— Желаеш ме не по-малко, отколкото те желая аз.

— Не е вярно. А и ти просто играеш по свирката на Ръдърфорд.

— Не играя по ничия свирка — рязко каза Дом. — Искам те. И мисля, че снощи доказах това.

Ан се завъртя рязко в опит да му обърне гръб; но Дом мълниеносно заобиколи писалището и я дръпна обратно.

— Искам те и сега, Ан.

Очите й се разшириха.

— Не говори глупости.

Неговите очи се присвиха.

— Не говоря глупости. — Внезапно той я сграбчи за ръцете и я притегли към себе си. От устните й се изтръгна сподавено възклицание, когато коремът й се докосна до коравите му слабини. Очите й се разшириха още повече; беше й трудно да диша.

— Така е — промълви тихо Дом. — Искам те сега, и то много.

— Пус-пусни ме.

Той се подчини.

Ан заотстъпва назад, докато гърбът й не опря в стената. Не откъсваше очи от лицето му, но го правеше с цената на неимоверни усилия, защото погледът й непрекъснато бягаше надолу.

— Какво ще ми струва твоето заминаване?

— Моля?

— Какво ще ми поискаш, за да оставиш завинаги Уейвърли Хол и мен? — отчаяно извика тя.

Дом я изгледа втренчено, без да й отговори.

— Все трябва да има нещо!

Устата му се изкриви. Очите му отново се превърнаха в два топазени камъка.

— Една седмица.

— Моля? — пресипнало възкликна Ан.

— Ела някъде с мен за една седмица. Една седмица, в която няма да ми отказваш нищо.

Сега бе неин ред да остане слисана. Тя докосна гърдите си с надеждата да укроти пулса на сърцето си.