Натиснете Enter ако смеете… [bg]

— Не.

— Къде работиш сега?

— При баща си. Той има магазин за хранителни стоки. Никой друг не иска да ме наеме.

— Не ме е грижа, Ким. Бяхме ти дали право на избор, ти не се възползва.

— Кълна се, че не съм направил нищо нередно.

— Какво прави последните четири дни?

Той завъртя очи и се опита да си спомни.

— Ами… Нищо интересно. Работа. Ядене. Спане.

— Сега ще ти дам един лист. Искам да ми напишеш с точност до петнадесет минути къде си бил и какво си правил. Започни от тринадесети октомври. Пресметни колко часа си прекарал пред компютъра.

— Нали не мислите, че съм отговорен за онази бъркотия в мрежата? Стига, агент Ръсел! Нямам нищо общо с това!

— Ти веднъж наруши правилата, Ким. Е, ще го напишеш или не?

— Това ще ме спаси ли от затвора?

— Ще видим. Може и да помогне.

— А компютърът на баща ми?

— Ще го задържим.

— По дяволите! — Той отново наведе глава.

Тя изчака малко, после попита:

— Ким?

— Ще го направя.

— Искам също да знам с кого си говорил? Ренегата? Пауъртауър? Чикша?

Той я погледна право в очите.

— Говорих с Пауъртауър. Ренегата не се е обаждал от четири години. Никой не знае къде изчезна Чикша.

— Добре. Напиши ми имената на всички, с които си успял да се свържеш. Плюс истинските им имена, ако случайно ги знаеш.

— Не искам да се връщам в „Джолиет“.

— Ще видим.

Тримата станаха и излязоха в коридора. Монтгомъри затвори вратата.

— Какво мислиш, Дарел?

— Не е нашият човек.

— Съгласна съм. Но може да е свързан по някакъв начин с него.

— Нали не мислиш, че ще издаде приятелите си? — попита Веласкес.

— Не и съзнателно. Но може случайно да ни даде име или код на потребителя, който нямаме. Така ще разширим собствените си данни.

— Да наредя ли на агентите да използват същата техника при разпитите? — попита Монтгомъри.

— Направи го, Дарел. Човек никога не знае от кой храст ще изскочи заекът.

Монтгомъри тръгна веднага. Веласкес се обърна към нея.

— Ти си опасна жена, Луан.

— Ами, кротка съм като котенце.

— На което не са изрязали ноктите.

— Точно така — засмя се тя. — Опитвам се никога да не го забравям.

— Какво ще кажеш за една вечеря?

— Разбира се. Умирам от глад.