Натиснете Enter ако смеете… [bg]

— Да. Съобщението, което ви изпратих по куриера, беше в същия смисъл. Хората ни успяха да открият липсата на заплаха четири часа след началото на кризата, но нямаше как да разпространим сведенията.

— Има и още нещо, Питър. Налага се да заминеш за Лондон.

Нима Мартин искаше да заминава за Лондон? Категорично не!

— В духа на световното сътрудничество президентът предложи да вземем участие в международния съвет, свикан във връзка със случилото се.

Значи още едно проклето съвещание. По всяка вероятност поредното, в което никой не можеше, а и не искаше да постигне съгласие с останалите.

— Кой още ще присъства?

— Ще има представители на Великобритания, Франция, Израел и Русия. Предполагам, че по-късно ще се присъединят и от други държави. До тази сутрин президентът успя да говори с ръководствата само на тези четири.

— Надявам се броят им да не стане прекалено голям.

— Ще направя всичко възможно да огранича участието. От теб искам да се заемеш с това, и то бързо.

Мартин затвори телефона и отново насочи вниманието си към вестника. По-голямата част от написаното предлагаше само вариации на основната тема. Имаше няколко анекдота за това как някой не се обадил до дома си навреме; имена на летища, чиито системи за резервация на полетите са напълно съсипани, и списък на юридическите фирми, лишени от възможността да следят счетоводството си.

Натискът от страна на пресата вече не можеше да се избегне. Хубавото беше, че журналистите се намесиха сравнително по-късно, отколкото беше очаквал. Проблемите на банката в Кловис и държавния департамент така и не станаха достояние на големите всекидневници, или поне не в истинския им вид. Банкерите, правителството и военните имаха интерес да държат тази история далеч от пресата. Сега обаче американският президент и колегите му по света трябваше да си стиснат ръцете и заедно да изфабрикуват някакво приемливо обяснение за репортерите и обществеността.

Можеше даже да им се наложи да кажат истината.