Тъжният кипарис

— Да.

— Кога? В деня, в който доктор Лорд ви спомена?

— Да. — По лицето й отново плъзна червенина.

— На кого оставяте състоянието си, госпожице Карлайл?

— Завещавам всичко на Роди, на Родерик Уелман — каза тихо.

— Той знае ли?

— Не, разбира се — отговори бързо тя.

— Не сте го обсъждали с него?

— Естествено, че не. Той щеше да се разстрои ужасно и не би одобрил постъпката ми.

— Някой друг знае ли за съдържанието на завещанието ви?

— Само господин Седън и, предполагам, служителите му.

— Той ли подготви завещанието ви?

— Да. Писах му онази вечер, имам предвид деня, в който говорихме с доктор Лорд.

— Сама ли пуснахте писмото?

— Не. Занесоха го заедно с други писма от къщата.

— Вие го написахте, сложихте го в плик, запечатахте го, залепихте марка и го оставихте в кутията при другите писма — comme ça7? Не спряхте ли за малко, за да размислите? Не го ли прочетохте отново?

— Да, препрочетох го — погледна го втренчено Елинор. — Излязох от стаята да потърся марки. Когато се върнах, само го прегледах, за да се уверя, че съм изложила ясно всичко.

— В стаята имаше ли някой друг?

— Само Роди.

— Той разбра ли какво пишете?

— Не, казах ви вече.

— Възможно ли е някой да го е прочел, докато сте били извън стаята?

— Не зная… Някой от прислугата ли имате предвид? Предполагам, че биха могли, ако са влизали в стаята в мое отсъствие.

— И преди да влезе господин Родерик Уелман?

— Да.

— Той също ли би могъл да го прочете?

— Мога да ви уверя, мосю Поаро, че моят „братовчед“, както го нарекохте, не наднича в чужди писма — отвърна тя с ясен, изпълнен с презрение глас.

— Зная, че така трябва да бъде. Но ще се изненадате, ако разберете колко много хора вършат неща, които „не трябва да се правят“.

Елинор повдигна рамене.

— През същия този ден ли ви мина за пръв път мисълта да убиете Мери Джеръд? — подхвърли небрежно Поаро.

Елинор Карлайл се изчерви за трети път. Но сега направо пламна.

— Питър Лорд ли ви каза?

— Тогава е било, нали? Когато надникнахте през прозореца и я видяхте да пише завещанието си? И в този момент си помислихте, че постъпва странно и че би било много удобно, ако Мери Джеръд умре…

— Той разбра… Погледна ме и разбра… — отвърна Елинор със свито гърло.

— Доктор Лорд знае много неща… Не е глупав този млад човек с луничаво лице и червена коса…

— Вярно ли е, че той ви е помолил да ми помогнете? — попита тя тихо.

— Вярно е, мадмоазел.

— Не разбирам — въздъхна тя. — Не, не разбирам.

— Вижте, госпожице Карлайл, трябва да ми разкажете какво точно се случи в деня, в който умря Мери Джеръд. Интересува ме къде сте ходили, какво сте правили и най-вече за какво сте си мислели.