Тъжният кипарис

— Да, разбирам. Случаят с госпожа Уелман беше едно милосърдно разрешение.

— Ах, да! Така беше! Бедната тя! — Погледна хитро Поаро и попита: — Затова ли искате да говорите с мен? Чух, че са я изровили.

— По онова време вие имахте ли някакви съмнения?

— Никакви, въпреки че наистина бих могла да имам, като си спомня какво беше лицето на доктор Лорд онази сутрин. Изпращаше ме къде ли не за неща, от които нямаше нужда! Но в крайна сметка подписа смъртния акт.

— Имал е причини… — започна детективът, но тя го прекъсна:

— Наистина. И беше прав. За доктора не е добре да си мисли разни неща и да се противопоставя на семейството, защото ако сбърка, с него е свършено и никой вече няма да иска да го вика. Лекарят трябва да е сигурен!

— Съществува предположението, че госпожа Уелман се е самоубила.

— Тя! Докато лежеше безпомощна? Та тя можеше само да вдига едната си ръка!

— Ами ако някой й е помогнал?

— Аха! Сега разбирам какво искате да кажете. Госпожица Карлайл или господин Уелман, или може би Мери Джеръд?

— Би било възможно, нали?

— Не биха посмели — нито един от тях! — Сестра О’Брайън поклати глава.

— Вероятно не — изрече Поаро бавно. — Кога загуби сестра Хопкинс морфина?

— Същата сутрин. Каза ми: „Сигурна съм, че беше тук.“ Отначало беше абсолютно убедена, но знаете как става, след време човек се обърква и накрая реши, че го е оставила вкъщи.

— Дори и тогава ли не се усъмнихте?

— Ни най-малко! Нито за момент не съм си помислила, че нещата не са така, като трябва да бъдат. А дори и сега има само съмнения, нищо повече.

— И мисълта за липсващата опаковка не притесни нито вас, нито сестра Хопкинс?

— Ами, не бих казала… Спомням си, че се сетих, а и сестра Хопкинс също — бяхме, струва ми се, в кафенето „Синия синигер“. Сякаш мислехме едновременно. „Не може да е било другояче, освен да съм я оставила на полицата над камината, а тя да се е изтърколила в кошчето за боклук, нали?“ — така ми каза тя. А аз отговорих: „Да, наистина, било е така.“ Но никоя от нас не си призна какво точно е в главата й и от какво се страхува.

— А сега какво мислите?

— Ако открият морфин в тялото, почти е сигурно кой е взел опаковката и за какво е била използвана. Но аз няма да повярвам, че тя е изпратила старата дама на оня свят, докато не се докаже, че е отровена с морфин.

— Изобщо ли не се съмнявате, че Елинор Карлайл е убила Мери Джеръд?

— Според мен е безспорно! Кой друг е имал основание или желание да го направи?

— Това е въпросът — каза Поаро.

— Не бях ли там в онази нощ, когато старата дама се опитваше да говори — продължи сестра О’Брайън възбудено — и госпожица Елинор й обеща, че всичко ще бъде направено както трябва, според желанията й? А не видях ли дивата омраза, изписана на лицето й, когато един ден гледаше след Мери, докато тя слизаше по стълбите? В този момент тя си мислеше за убийство!