Тъжният кипарис
- Автор: Кристи Агата
- Серия: Еркюл Поаро #21
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румяна Каличина
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Тъжният кипарис». Краткое содержание книги:
Детективът изрече бавно:
— Може би…
— Но, по дяволите, човече! Кой от местните хора би могъл да има чуждестранен кибрит?
— Зная, зная!
Той с недоумение погледна през храстите към прозореца и каза:
— Не е толкова просто, колкото ви се струва. Има едно сериозно усложнение. Не го ли виждате?
— Какво е то? Кажете ми.
— След като сам не го виждате… — въздъхна Поаро.
— Хайде да влезем вътре.
Тръгнаха към къщата. Питър Лорд извади ключ и отвори задната врата.
Минаха през миялното помещение и кухнята и стигнаха до коридора, в който от едната страна беше дрешникът, а от другата — килерът. Двамата влязоха вътре.
Видяха обичайните шкафове с плъзгащи се стъклени врати и сервизи от порцелан и стъкло, газов котлон, два чайника, а на полицата — метални кутии с надписи „Чай“ и „Кафе“. Имаше кухненска мивка, дъска за сушене на съдовете и леген. Масата беше пред прозореца.
— На тази маса Елинор Карлайл е приготвила сандвичите. Късчето от етикета на опаковката от морфина беше намерено тук, в пукнатината на пода под мивката.
— Полицаите претърсват много щателно, почти нищо не изпускат — отбеляза Поаро замислено.
— Няма доказателства, че Елинор се е докосвала до тази опаковка! — възкликна Питър Лорд настървено. — Казвам ви, че някой я е наблюдавал през храстите. Тя е тръгнала за малката къща и той е използвал възможността, за да се промъкне, да отвори опаковката, да стрие на прах няколко таблетки морфин и да посипе най-горния сандвич. Не е забелязал, че парченце от етикета е паднало в пукнатината на пода. Измъкнал се е бързо навън, запалил е колата и е изчезнал.
— Все пак не виждате ли? — въздъхна Поаро. — Интересно е колко несъобразителен може да бъде един интелигентен мъж!
— Да не искате да кажете, че не вярвате някой да е стоял сред храстите и да е наблюдавал прозореца? — попита лекарят ядосано.
— Да, вярвам…
— Тогава трябва да открием кой е!
— Предполагам, че няма да се наложи да го търсим много надалеч — измърмори Поаро.
— Да не би да знаете кой е?
— Имам нещичко наум.
— Значи вашите шпиони в Германия са ви съобщили някоя друга подробност… — произнесе Питър Лорд бавно.
— Приятелю, всичко е тук, в главата ми… — Еркюл Поаро почука с пръст по челото си. — Елате да разгледаме къщата.
III
Най-сетне стояха в стаята, където беше умряла Мери Джеръд.
В къщата витаеше странна атмосфера. Изглеждаше изпълнена със спомени и предчувствия. Питър Лорд отвори един прозорец.
— Това място прилича на гробница… — потрепери той леко.
— Ако стените можеха да говорят… Всичко е започнало в къщата, оттук води началото си цялата история. — Поаро замълча, после продължи: — Тук, в тази стая, е умряла Мери Джеръд.
— Намерили са я седнала на стола до прозореца… — припомни Питър Лорд.
— Едно младо момиче, красиво, романтично… — отбеляза замислено детективът. — Била ли е интригантка и сплетница? Била ли е надменна личност, която си е придавала важност? Била ли е сладка и мила, без лоши помисли… само едно младо създание в началото на живота си… момиче като цвете?…
— Каквато и да е била, някой е желаел смъртта й — каза Питър Лорд.
— Чудя се… — промърмори Еркюл Поаро.
— Какво искате да кажете? — погледна го втренчено младият мъж.
— Все още нищо — поклати глава Поаро. После се обърна и продължи: — Разгледахме цялата къща. Видяхме всичко, което трябваше. Сега да отидем до малката къща.
И тук всичко беше подредено. Стаите бяха прашни, но изглеждаха спретнати. Нямаше лични вещи. Двамата останаха вътре само няколко минути. Когато излязоха на слънце, Поаро докосна листенцата на розата, увила се върху дървената решетка. Бяха розови и ухаеха приятно.
— Знаете ли името на тази роза? — попита Поаро. — Казва се Zephyrine Drouhin, приятелю.
— И какво от това? — на свой ред попита Питър Лорд малко раздразнено.
— Когато се срещнах с Елинор Карлайл, тя ми спомена за розите. Едва тогава започна да ми просветва, не беше ярката дневна светлина, а мъждукащата, която човек съзира, когато влакът наближава изхода на тунела. Не дневната светлина, а надеждата да я видиш!
— Какво ви разказа тя? — заинтересува се събеседникът му малко рязко.
— Разказа ми за детството си, за игрите в тази градина, как двамата с Родерик Уелман са били на различни позиции. Били са врагове, защото той предпочитал бялата роза на Йорк, студена и строга, а тя, както ме увери, обичала червени рози, червената роза на Ланкастър. Червените рози, които имат мирис, цвят, страст и топлина. Тази, приятелю, е разликата между Елинор Карлайл и Родерик Уелман.