Тъжният кипарис

— О, да. Зная тази легенда. Предложила е на прекрасната Розамънд, нали, да избира между кинжала и чашата с отрова. Розамънд е предпочела отровата…

Елинор мълчеше. Беше пребледняла.

— Но вероятно този път не е имало възможност за избор… Продължавайте, мадмоазел, какво направихте после?

— Сложих сандвичите в чинията и отидох до малката къща. Там бяха сестра Хопкинс и Мери. Казах им, че съм приготвила сандвичи.

Поаро я наблюдаваше.

— Да, и всички заедно дойдохте в къщата, нали?

— Да. Ядохме сандвичи в дневната.

— Да, да — каза Поаро с благ тон, — като насън… И после…

— После? — втренчи се тя. — Оставих я да стои до прозореца, а аз отидох в килера. Беше както го казахте — като насън… Сестрата миеше съдовете… Дадох й бурканчето.

— Да, да. И какво се случи след това? За какво си мислехте?

— Сестрата имаше драскотина на китката на ръката си — продължи Елинор унесено. — Попитах я от какво е и тя ми отговори, че е от бодил на увивната роза върху дървената решетка пред малката къща. Розите пред малката къща… Веднъж се скарахме с Роди, беше много отдавна, за Войната на розите. Аз бях Ланкастър, а той — Йорк. Харесваше белите рози. Казах му, че те не са истински, дори не миришат! Аз харесвам червените рози — големите тъмночервени кадифени рози, с дъх на лято… Скарахме се по най-идиотския начин. Разбирате ли, спомних си отново всичко, докато бях там, в килера, и нещо… нещо се скъса в мен. Цялата натрупана омраза в сърцето ми изчезна, отнесена от спомена за детството ни. Вече не мразех Мери. Не исках тя да умира… — Спря за миг, после продължи: — Но по-късно, когато се върнахме в дневната, тя умираше…

Елинор млъкна. Поаро я гледаше много внимателно. Тя се изчерви и каза:

— Ще ме попитате ли пак дали съм убила Мери Джеръд?

Поаро стана и веднага й отговори:

— Повече нищо няма да ви питам. Има неща, които не желая да зная…