Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
— Как си? — весело и дружелюбие попита Бруно. — Честита Коледа.
Гай бавно затвори телефона.
Погледна към Майърс, колегата, с когото работеха заедно и обширното помещение. Стоеше все така приведен над чертожната си дъска. Под зелените щори гълъбите неспирно кълвяха зрънцата, които им бяха хвърлили преди малко с Майърс, и подскачаха по перваза.
Телефонът отново иззвъня.
— Бих искал да се видим, Гай.
Гай се изправи.
— Съжалявам. Изобщо не искам да те виждам.
— Защо така? — Бруно се засмя пресилено. — Притеснен ли си, Гай?
— Изобщо не искам да те виждам, и толкоз.
— Е, добре — изрече Бруно с дрезгав от обида глас.
Гай изчака, решен да не отстъпи, и накрая Бруно първи затвори.
Гърлото му бе пресъхнало и той отиде да пийне вода от чешмата в ъгъла. Зад чешмата висеше голямата снимка на почти довършените четири сгради на „Палмира“, заснети отгоре. Слънцето прорязваше снимката по диагонал. Гай се извърна. Както Ан щеше да му напомни, от факултета по архитектура в Чикаго, където бе следвал, го бяха поканили да произнесе реч. Трябваше да пише статия за едно авторитетно списание. Ала що се отнасяше до поръчките, клубът „Палмира“ бе все едно призив за открит бойкот срещу него. И защо не? Не дължеше ли „Палмира“ на Бруно? Или, с други думи, на един убиец?
Една вечер няколко дни след това с Ан излязоха от неговия апартамент на Петдесет и трета улица и заслизаха по стълбището от тъмнокафяв пясъчник. Валеше сняг, но Гай съзря на тротоара висок гологлав мъж, който ги наблюдаваше. Полазиха го тръпки и несъзнателно стисна по-здраво ръката на Ан.
— Добър вечер — поздрави Бруно с тих нажален глас. В сумрака лицето му едва се виждаше.
— Добър вечер — отвърна Гай, сякаш срещаше непознат, и отмина.
— Гай!
Двамата с Ан се обърнаха едновременно. Бруно се приближи, пъхнал ръце в джобовете на палтото си.
— Какво има? — попита Гай.
— Просто исках да ти се обадя. Да попитам как си. — Гледаше вторачено Ан със смутена, сърдита усмивка.
— Добре съм — тихо отвърна Гай. Обърна се и дръпна Ан да вървят.
— Кой е този? — прошепна тя.
Гай едва се сдържаше да не се извърне. Сигурен бе, че Бруно не е мръднал от мястото си, че продължава да гледа подире им — и навярно да плаче.
— Идва да търси работа миналата седмица.
— Не можеш ли да му помогнеш?
— Не. Алкохолик е.
Нарочно заговори за къщата им, понеже чувствуваше, че няма друго, за което да е способен да говори с естествен тон. Беше платил парцела, основите бяха положени. След празниците щеше да замине за няколко дни в Олтън. Докато гледаха филма, обмисляше начини да се отърве от Бруно — така да го сплаши, та да не посмее повече да го безпокои.
Какво искаше от него Бруно? Седеше в салона, стиснал юмруци. Следващия път щеше да го заплаши, че ще го издаде на полицията. И щеше наистина да се заеме с тази работа. Какво чак толкова лошо имаше в това да им подхвърли идеята да се занимаят с Бруно?
Какво обаче искаше от него Бруно?
19
Бруно не гореше от желание да иде в Хаити, ала бягството бе някакъв изход. И Ню Йорк, и Флорида — което и да е кътче из континента Америка бе мъчение за Бруно, защото тук бе и Гай, а не желаеше да се видят. Докато беше у дома си в Грейт Нек, пиеше много, за да притъпи болката и депресията си; за да запълва времето си, се зае да измери колко крачки са къщата и градината, измери и стаята на баща си с шивашки метър — движеше се неуморно и методично, навеждаше се, мереше и премерваше досущ като автомат, който само сегиз-тогиз се отклонява от зададената програма, от което проличаваше, че е пиян, а не побъркан. Така прекара десетте дни след срещата си с Гай, докато майка му и приятелката й Алис Лефингуел се приготвят, за да заминат всички заедно за Хаити.
На моменти усещаше цялото си същество подложено на все още неразгадан метаморфозен процес. Когато бе сам в къщата, в стаята си, усещаше деянието, което бе извършил, като корона върху главата си, ала короната бе невидима за останалите. За щяло и нещяло бе готов да избухне в плач. Веднъж му се прииска сандвич с черен хайвер за обяд, понеже заслужаваше най-великолепния едрозърнест черен хайвер, а когато се оказа, че в къщата има само червен, изпрати Хърбърт да купи черен. Изгълта четвъртинка от препечения сандвич, сръбвайки си уиски със сода, след което едва не заспа, загледан вторачено в триъгълното парче хляб, което бе почнало да се извива от единия край. Гледа го, докато сандвичът престана да бъде сандвич, чашата с уиски престана да бъде чаша — единствено златистата течност вътре бе частица от него и той я изгълта до дъно. Празната чаша и извиващият се сандвич оживяха, подиграваха му се и оспорваха правото му да ги ползува. Тъкмо в този момент от алеята пред къщата потегли камионът на месаря и Бруно се начумери, понеже внезапно всички предмети оживяха и бягаха, за да се отърват от него — камионът, сандвичът и чашата, дърветата, които не можеха да побягнат, ала го презираха, както и къщата, която го държеше в плен. Блъсна едновременно и с двата си юмрука по стената, след това сграбчи сандвича, отчупи нахалната му триъгълна муцуна и го изгори, късче по късче, в изгладнялата камина. Зрънцата хайвер пукаха и умираха като човечета: всяко зрънце — един живот.