Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
— Трябва ли да заминавам? — попитах с отчаян глас. — Не може ли да отида при акушерка? След това бих могла да остана. Никой няма да разбере.
От ледения поглед на баща ми ме заболя повече, отколкото от удара му.
— Аз ще знам, Ланор. И майка ти също. Някои семейства може и да се примиряват с това, но… ние не можем да ти го позволим. Би било чудовищен грях, дори по-ужасен от този, който вече си извършила.
Аз бях не просто лоша дъщеря и марионетка в ръцете на Джонатан, но и недостойна майка. В този миг исках да умра, но само срамът не стигаше.
— Разбирам — казах и изтрих студените сълзи от очите си, решена повече да не плача пред баща си.
О, какъв срам и какъв ужас изпитвах онази вечер! Днес, като се обърна назад, ми се струва глупаво да бъда толкова засрамена и уплашена. Но тогава бях просто жертва, оставена на милостта на религията и приличието, разтреперана и разплакана в дома на родителите си, смазана от тежестта на изискванията на баща ми. Дребна безпомощна душа, която щеше да бъде пратена на заточение в мрачен и жесток свят. Щяха да ми бъдат нужни много години, за да си простя. Тогава си мислех, че животът ми е свършил. Баща ми ме смяташе за блудница и чудовище и ме отделяше от единственото, което имаше значение за мен. Не можех да си представя как ще продължа напред.
Най-суровата част от зимата бе отминала. Късите мрачни дни неуловимо се удължаваха и просветляваха. Чудех се дали и аз не съм започнала неуловимо да се променям заради бебето в утробата ми, или само си въобразявах, че тялото ми вече не е същото. Винаги съм била стройна и заради бедата, в която попаднах, загубих апетит. Дрехите не ми отесняваха, както очаквах, но може би вината пришпорваше въображението ми. Понякога се питах дали Джонатан си мисли за мен, дали знае, че ще ме пратят надалеч, и дали съжалява, че ме е изоставил. Може би бе предположил, че съм постъпила както му обещах посетила съм някоя акушерка и съм се очистила. Вероятно бе погълнат от предстоящата сватба. Нямаше как да разбера. Вече не ми позволяваха да ходя на неделна служба и единствената възможност да се виждам с Джонатан ми беше отнета.
Дните се нижеха с ужасна монотонност. Баща ми непрекъснато ми намираше работа още със ставането ни на разсъмване до лягането вечер. Нощите не ми носеха покой, защото често сънувах София — как излиза от ледени те води на Олагаш, как се появява обвита в дим на гробището, как обикаля къщата ми по мрак като безмилостен призрак. Може би душата й намираше някаква слаба утеха в моето страдание.
Коленичех до леглото си, преди да си легна, и се чудех дали би било богохулно да помоля Господ да ме избави от бедата. Ако прогонването ми бе справедливо наказание за ужасните ми грехове, не трябваше ли да го приема, вместо да искам снизхождение?
С изтичането на зимата и приближаването на деня на заминаването ми сестрите ми ставаха все по-тъжни. Прекарвахме колкото можехме повече време заедно, не говореха за отпътуването ми, само седяха до мен, прегръщаха ме и притискаха чела в моето. Работеха усърдно заедно с майка ми върху подмяната на гардероба ми — не искаха да ме изпратят облечена като селянка — и дори ми ушиха нова наметка от платно, изтъкано с миналогодишна вълна.
Но неизбежното не можеше вечно да се отлага и една вечер, когато долината напълно се размрази, баща ми каза, че приготовленията са завършени. Щях да отпътувам следващата неделя с каруцата на магазинера, придружена от учителя Тайтъс Абъркоуми. От Преск Айл щях да продължа с файтон до Камдън, а след това с кораб — до Бостън. Сложиха вещите ми в единствения куфар на семейството и го оставиха до вратата. Зашиха във фустата ми списък на хората, с които трябваше да се свържа, заедно с монетите, които успяха да отделят. Сестрите ми прекараха нощта, гушнати в мен на голямото легло, не искаха да ме пуснат.
— Не разбирам защо татко те праща надалеч.
— Не ни слуша, както и да го молим.
— Ще ни липсваш.
— Ще те видим ли пак? Ще дойдеш ли на сватбите ни? Ще присъстваш ли на кръщенетата на бебетата ни?
Въпросите им ме накараха да се просълзя. Целунах ги нежно по челата и ги прегърнах силно.
— Разбира се, че ще ме видите отново. Няма да ме има за кратко. Стига сте плакали! Толкова много неща ще се случат, докато отсъствам. Дори няма да забележите, че съм заминала.
Те не вярваха и продължиха да плачат, обещаваха, че ще мислят за мен всеки ден. Оставих ги да си поплачат до изтощение, а после лежах цяла нощ будна и се опитвах да намеря покой в последните няколко часа преди зазоряване.