Делириум
- Автор: Оливър Лорън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Делириум». Краткое содержание книги:
— Щях да си спомня, ако е така.
— Не съм казвал, че сме се запознавали. — Алекс не се опитва да скъси разстоянието между нас и аз му благодаря наум за това. Той захапва ъгълчето на горната си устна и това го прави някак по-млад. — Искам да те попитам нещо. Защо вече не минаваш покрай Губернатора?
Зяпвам от учудване.
— Откъде знаеш за Губернатора?
— Аз уча в ПУ — казва той. ПУ? Да, разбира се, това е Портландският университет. Сега си спомням, че онзи следобед, когато ни заведе да видим гледката на океана зад лабораторния комплекс, докато разговаряше с Хана, до мен достигнаха думи от техния разговор. Тогава той каза, че е студент. — Миналия семестър лекциите ни бяха в Гринд, на Мошомънт Скуеър. И те виждах всеки ден.
Отварям уста, после я затварям. Не мога да намеря думи. Винаги е така. В най-важните моменти умът ми блокира тотално. Естествено, че знам къде е Гринд; преди време с Хана минавахме оттам два, може би три пъти в седмицата, гледахме как студентите влизат и излизат от сградата, как се носят из двора като снежинки и грабнали чашите с топли напитки, издухват парата от тях. Сградата гледа към малък площад, павиран с камъни, наречен Монюмънт. Той е на половината път на един от шестте маршрута, които използваме за тренировките си.
В центъра на площада има ерозирала от снега и дъжда статуя на мъж, чиято основа е покрита с графити, фигурата му е изваяна в момент на движение, мъжът придържа шапката си с едната си ръка, все едно, че върви в ужасна буря или срещу вятъра. Другата му ръка е свита в юмрук и протегната напред. Очевидно е, че някога е държал нещо в нея — вероятно факла, — но в един момент част от статуята е била счупена или открадната. И сега Губернаторът крачи напред с протегната ръка, между свитите му пръсти има кръгла дупка — идеално място за криене на бележки и други тайни. С Хана обичахме да поглеждаме от време на време в нея за интересни неща. Но никога не намерихме нещо повече от изплюти дъвки и дребни монети.
Не си спомням кога с Хана започнахме да наричаме статуята Губернатора, нито защо. Дъждът и вятърът отдавна са изтрили надписа на табелата в основата й. Никой друг не я нарича така. Всички казват просто „статуята на площад Мошомънт“. Алекс сигурно го е чул от нас някой път, когато сме минавали покрай него.
Той продължава да ме гледа, чака и аз осъзнавам, че не съм отговорила на въпроса му.
— Променихме маршрутите — отвръщам отнесено. Не съм минавала покрай Губернатора от май или април. — Стана ни безинтересно.
Но не мога да се спра и питам с изтъняло гласче:
— Значи ме помниш?
Той се засмива.
— Трудно е човек да не те запомни. Ти обикаляше около статуята, подскачаше, правеше какви ли не стойки.
Кръвта плъзва по врата и лицето ми. Сигурно отново съм станала червена като рак, добре, че се преместихме по-далеч от светлия кръг около сцената. Бях забравила напълно, че винаги когато минавахме край статуята, се опитвах да подскоча високо и да си кажа „здрасти“ с Губернатора, малък ритуал като подготовка за обратния спринт до училище. Понякога с Хана дори викахме в един глас „Халена!“. Сигурно сме изглеждали като пълни откачалки.
— Аз не… — облизвам пресъхналите си устни и търся някакво обяснение, което поне отчасти да звучи логично. — Когато човек бяга, понякога прави откачени неща. Сигурно е от ендорфините… Не знам дали ще ме разбереш, но бягането действа като наркотик. Обърква ти мозъка.
— Харесваше ми. Ти изглеждаше… — Той се запъва за миг, изражението му се променя, не мога да уловя промяната заради тъмнината, но в този момент ми се струва толкова нещастен и някак примирен, че дъхът ми секва. Сякаш е статуя или друг човек. Решавам, че няма да довърши изречението, но след малко го чувам. — Изглеждаше щастлива.
Притихваме и двамата. Но в следващия миг Алекс отново си е Алекс, усмихнат и нахакан.
— Веднъж ти оставих бележка там. В юмрука на Губернатора.
„Веднъж ти оставих бележка“. Това е невъзможно, това е абсолютна лудост и аз се чувам да повтарям думите му като въпрос:
— Оставил си ми бележка?
— Беше нещо глупаво. Само едно „здрасти“, усмихнато лице и името ми. Но ти спря да идваш. — Той вдига рамене. — Сигурно още си стои там. Бележката, имам предвид. Но е станала на хартиено топче от дъждовете.
Оставил ми е бележка. Оставил е бележка за мен.