Тайната история

— Докато сте на работа, какво ще правя аз? — питах ги с надеждата, че ще усетят накъде бия, но уви.

— Боя се, че няма кой знае какво за правене — извиняваше се Чарлс. — Можеш да четеш, да си говориш с баба ни, да си играеш с кучетата.

Изглежда единствената ми възможност бе да остана в Хампдън. Доктор Роланд беше готов да ме задържи, но на заплата, която нямаше да покрие дори сносен наем. Чарлс и Камила бяха дали под наем своите жилища, в апартамента на Франсис щеше да живее негов братовчед, доколкото знаех, квартирата на Хенри щеше да е празна, но той не ми я предложи, а аз бях твърде горд, за да го помоля. Къщата в провинцията също щеше да е празна, но се намираше на час път от Хампдън, а аз нямах кола. Тогава чух за някакво някогашно хипи — бил завършил Хампдън, а сега държал магазин за музикални инструменти в изоставен склад. Позволявал да живееш в склада без пари, ако дялаш ключове за струнните инструменти или от време на време почистиш някоя мандолина с шкурка.

Отчасти скрих истинските причини за оставането ми, защото не исках да се обременявам с ничие съжаление или презрение. Моите блестящи, но разпуснати родители не ме искаха за празниците, та бях решил да остана в Хампдън сам (не уточнявах къде), за да уча по гръцки, отхвърляйки от гордост техните мерзки предложения за финансова помощ.

Този стоицизъм, тази отдаденост към обучението и презрение към земните неща, типично в стила на Хенри, ми спечелиха възхищението на всички, особено на самия Хенри.

— Аз също не бих имал нещо против да остана тук през зимата — заяви той в една студена ноемврийска вечер, когато се прибирахме от Чарлс и Камила. Обувките ни потъваха до глезените в прогнилите листа, които покриваха пътеката. — Колежът е затворен, а магазините в града приключват в три следобед. Всичко е бяло и празно, единственият шум е звукът от вятъра. Навремето снегът достигал до стрехите на къщите, хората били като в капан и измирали от глад. Откривали ги чак на пролет.

Гласът му бе сънлив и тих, но аз изпитвах известна несигурност. Там, където бях живял, през зимата дори не валеше сняг.

За всички, освен за мен, последната седмица в колежа бе една вихрушка от пакетиране, писане, резервиране на самолетни билети и обаждания до дома. Не се налагаше да приключвам с разработките си по-рано, защото нямаше къде да отида, щях да опаковам вещите си на спокойствие, когато общежитието се изпразни. Бъни тръгна първи. Цели три седмици бе в паника заради някаква курсова работа във връзка с един от предметите, които изучаваше — „Шедьоври на английската литература“. Задачата му бе да напише двадесет и пет страници за Джон Дън. Всички се чудехме как ще се справи, защото не го биваше кой знае колко в писането — дислексията му бе удобно прикритие, но истината се криеше в това, че можеше да съсредоточава вниманието си не по-дълго от малко дете. Рядко четеше задължителните текстове или допълнителни книги по някой от предметите. Познанията му по всяка отделна тема бяха сбирщина от объркани факти, често изключително несвързани или извън контекста, помнеше ги от обсъжданията в клас или си вярваше, че ги е прочел някъде. Щом настанеше време да пише нещо, той допълваше тези съмнителни факти, разпитвайки надълго и нашироко Хенри, до когото обичайно се допитваше, сякаш бе справочник, или пък вадеше информация от обща енциклопедия, или от „Мъже на мисълта и делото“, шест тома, датиращи от деветдесетте години на деветнадесети век, написани от почитаемия Е. Типтън Чатсфорд. Това бях малки животописи на велики хора от миналото, писани за деца и пълни с драматични гравюри.