Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
Безцеремонно ме попита дали ще отида и ще му помогна да си приготви багажа, след като няма какво да правя? Отговорих му, че ще му помогна. Когато пристигнах, го заварих да изсипва съдържанието на цели шкафчета в куфарите. Навсякъде имаше дрехи. Пресегнах се, свалих внимателно една японска рисунка в рамка от стената и я оставих на бюрото му.
— Не я пипай — изкрещя той, захвърли с трясък чекмеджето от нощната си масичка на пода и се втурна, за да грабне рисунката. — Тя е на двеста години.
Между нас казано, знаех, че това не е вярно, тъй като няколко седмици преди това го видях внимателно да я изрязва с бръснач от една книга в библиотеката. Нищо не му казах, но бях толкова раздразнен, че си тръгнах веднага, посред грубите извинения, които му позволяваше гордостта. След като вече бе заминал, открих странна извинителна бележка в пощенската си кутия, увита около екземпляр от стихотворенията на Рупърт Брук77 и кутия шоколадови бонбони с ментов пълнеж.
Хенри замина бързо и тихо. Предишната вечер ни каза, че тръгва и на следващия ден го нямаше. (Към Сейнт Луис? Към Италия? Никой от нас не знаеше.) Ден след това отпътува и Франсис, изпратен с претрупани и протяжни сбогувалия — Чарлс, Камила и аз стояхме от едната страна на пътя, със зачервени лица и почти замръзнали уши, а Франсис бе свалил прозореца и ни викаше над кротко работещия двигател на мустанга и сред огромните облаци бял дим, бълвани от автомобила почти четиридесет и пет минути.
Близнаците заминаха последни и може би заради това ми бе най-неприятно да ги изпратя. След като клаксонът на автомобила на Франсис заглъхна в снежната и лишена от ехо далечина, ние тръгнахме към дома им по пътеката през гората. Почти не разговаряхме. Когато Чарлс включи осветлението, видях, че апартаментът бе зашеметяващо чист — празна мивка, лъснати подове и една редица куфари до вратата.
Същия ден столовата бе затворила на обед, валеше обилно, беше тъмно и нямахме кола. Хладилникът току-що бе почистен, миришеше на дезинфектант и беше празен. Насядахме около кухненската маса и си направихме тъжна и импровизирана вечеря с гъбена супа от консерва, содени бисквити и чай без захар и мляко. Основната тема бе маршрутът на Чарлс и Камила — как ще се справят с багажа и кога ще повикат такси, за да хванат влака в шест и половина. Включих се в разговора за пътуването, но над мен се бе спуснала дълбока тъга, която нямаше да ме напусне седмици наред. Шумът от автомобила на Франсис, който се смаляваше и накрая изчезна в снежната и глуха далечина, все още отекваше в ушите ми. За първи път осъзнах колко самотни щяха да бъдат следващите два месеца, когато колежът е затворен, снегът е натрупал и всички са заминали.
Казаха ми да не се притеснявам да ги изпращам на другата сутрин, защото тръгват рано, но въпреки това в пет часа бях у тях, за да се сбогуваме. Беше ясна и черна сутрин, небето бе обсипано със звезди; живакът в термометъра на верандата пред общежитието бе паднал до нулата. Отпред, обвито в облак дим, чакаше таксито. Шофьорът току-що бе затръшнал капака на пълния с куфари багажник, а Чарлс и Камила заключваха вратата след себе си. Бяха твърде притеснени и заети със свои мисли, за да се насладят на присъствието ми. И двамата се притесняваха много, когато тръгваха на път — родителите им бяха загинали в автомобилна катастрофа на път за Вашингтон през един уикенд. Самите близнаци нервничеха дни преди да тръгнат нанякъде.
Освен това закъсняваха. Чарлс остави куфарчето и ми подаде ръка.
— Весела Коледа, Ричард. Ще пишеш, нали? — после изтича по пътеката към таксито.
Камила се бореше с две огромни пътни чанти, пусна ги в снега и каза:
— Дявол го взел, никога няма да качим всичкия багаж на влака.
Дишаше тежко, дълбоки червени кръгове горяха на светлите й бузи, през целия си живот не бях виждал някой толкова влудяващо красив, колкото тя бе в онзи миг. Стоях и тъпо мигах пред нея, кръвта бушуваше във вените ми, а внимателно репетираният ми план за целувка за сбогом бе забравен. Изведнъж тя се втурна и ме прегърна. Пресипналият й дъх отекваше в ухото ми, а в следващия миг, когато долепи бузата си до моята, я почувствах като парче лед. Хванах я за ръката и усетих учестения пулс на крехката й китка между пръстите си. Таксито свирна и Чарлс подаде главата си през прозореца.