Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
Всичко, което сътворяваше Бъни, неминуемо звучеше обезпокоително оригинално, тъй като започваше с доста необичайни източници, които успяваше допълнително да измени благодарение на обърканите си възприятия. Работата за Джон Дън сигурно бе най-лошото нещо, което някога бе предавал. По ирония на съдбата то бе и единственото нещо, написано от него и публикувано. След изчезването му един журналист поискал откъс от работите на изчезналия студент и Марион му дала копия. Един откъс, редактиран с много усилия, в крайна сметка се озова на страниците на списание „Пийпъл“.
Бъни бе чул от някъде, че Джон Дън се познавал с Айзък Уолтън75, но в някой тъмен коридор на съзнанието му това познанство се разраствало ли, разраствало, докато накрая в неговия мозък двамата станали взаимозаменяеми. Никога не разбрахме откъде се е появила тази фатална връзка: Хенри винеше „Мъже на мисълта и делото“, но никой не знаеше със сигурност. Седмица-две преди крайния срок за предаване на курсовата, Бъни започна да се появява в стаята ми в два-три през нощта. Изглеждаше така, сякаш току-що се бе избавил от природно бедствие — вратовръзката му бе изкривена, а обезумелите му очи не спираха да се стрелкат насам-натам.
— Здрасти, здрасти — казваше, прекрачвайки прага и прокарваше двете си ръце през разбърканата си коса. — Надявам се, че не съм те събудил, нали нямаш нищо против, ако включа осветлението, а… така, да, да…
Палеше лампите и започваше да крачи напред-назад, без да си сваля палтото, с ръце скръстени зад гърба, поклащаше глава. Най-накрая се спираше на едно място и заявяваше с отчаяние в очите:
— Метахемерализъм. Разкажи ми за него. Всичко, което знаеш. Трябва да науча нещо за метахемерализма.
— Съжалявам, но не знам какво е това.
— Аз също — казваше съкрушен Бъни. — Трябва да е свързано с изкуството, пасторализма, или нещо такова? Така ще успея да свържа Джон Дън и Айзък Уолтън, разбираш ли — и започваше отново да крачи. — Дън. Уолтън. Метахемерализъм. Аз така виждам нещата.
— Бъни, дори не съм убеден, че съществува дума „метахемерализъм“.
— Със сигурност съществува. Идва от латински. Има нещо общо с иронията и пасторалното. Мда, точно така. В живописта и скулптурата, или нещо подобно.
— Има ли я в речника?
— Де да знам. Не знам как се пише — после с ръцете си изобрази рамка на картина. — Поетът и рибарят. Parfait76. Весели другари. Навън, сред природата. Живеят хубав живот. Метахемерализмът ще ги стикова, разбираш ли?
И така продължаваше, понякога половин час, че и отгоре, през който Бъни говореше несвързано за рибари, сонети и Бог знае какво още, но някоя гениална мисъл го спохождаше посред монолога и той изчезваше също тъй внезапно, както се бе появил.
Четири дни преди крайния срок завърши курсовата работа и ходеше при всеки, за да му я покаже, преди да я внесе.
— Добра е, Бън… — каза Чарлс предпазливо.
— Благодаря, благодаря.
— Но не мислиш ли, че по-често трябва да споменаваш Джон Дън? Нали той ти бе темата?
— Ах, Дън — отвърна Бъни пренебрежително. — Не искам да го въвличам във всичко това.
Хенри отказа да я прочете.
— Сигурен съм, че няма да я разбера, Бъни, наистина — каза му той, поглеждайки първата страница. — Какво не му е наред на шрифта?
— Има по три интервала — отвърна гордо Бъни.
— Редовете са на разстояние от около два сантиметра и половина.
— Изглежда малко като свободен стих, нали?
Хенри изсумтя:
— Прилича на ресторантско меню.
Всичко, което помня от курсовата работа, бе последното изречение „И тук оставяме Дън и Уолтън на бреговете на Метахемерализма, махваме сърдечно за сбогом на тези прочути и отколешни близки приятели.“ Чудехме се дали няма да се провали, но Бъни не се притесняваше: пътешествието до Италия бе толкова близо, че хвърляше над леглото му през нощта тъмната сянка на кулата в Пиза, бе обзет от силно вълнение и нямаше търпение да напусне Хампдън колкото е възможно по-скоро, да се освободи от семейните си задължения и да отпътува.