Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
— Хайде — извика той.
Занесох чантите й до тротоара и застанах под уличната лампа, докато потегляха. Бяха се обърнали и ми махаха през задното стъкло, стоях и ги гледах, призракът на собственото ми разкривено отражение се смаляваше в извивката на тъмното стъкло, а таксито зави зад ъгъла и изчезна.
Стоях на пустата улица, докато престанах да чувам шума от мотора и около мен остана само съскането на пухкавия сняг, който вятърът обръщаше в малки вихрушки по земята. После поех обратно към общежитието, напъхал дълбоко ръце в джобовете си и заслушан в непоносимо силния звук от хрущенето на снега под обувките ми. Спалните бяха тъмни и тихи, големият паркинг зад игрището за тенис бе празен, като изключим няколкото коли на университета и зеленият камион на хората по поддръжката. В моята сграда по коридорите се търкаляха кутии за обувки, закачалки, вратите бяха открехнати, навсякъде бе тъмно и тихо, като в гроб. Никога в живота си не съм бил толкова потиснат. Спуснах щорите, легнах в неоправеното легло и отново заспах.
Имах толкова малко вещи, че успях да ги пренеса наведнъж. Събудих се отново по обяд, събрах всичко в двата си куфара, оставих ключа в будката на охраната и повлякох товара си по безлюдния, покрит със сняг път към града и адреса, който ми даде хипито по телефона.
Разстоянието бе по-дълго, отколкото очаквах, скоро се отклоних от главния път и поех през една особено обезлюдена местност близо до връх Катаракт. Пътят ми вървеше успоредно с една бърза и плитка река — Батънкил — по течението на която тук-там имаше покрити мостове. Нямаше много къщи и дори онези злокобни и ужасяващи каравани, които човек често вижда в горите на Върмонт, с огромни купчини дърва, струпани от едната страна и черен дим, виещ се от комина на печката, бяха малко и на далечно разстояние една от друга. Нямаше никакви автомобили като изключим някой зарязан, вдигнат на тухли в нечий преден двор.
През лятото разходката би била приятна, макар и изтощителна, но през декември, затънал до коленете в снега и понесъл два тежки куфара ми се струваше, че изобщо нямаше да стигна доникъде. Пръстите на ръцете и краката ми се бяха вкочанили от студ, неведнъж спирах да си почивам, но постепенно околността започна да придобива не толкова пуст вид и накрая пътят ме изведе там, където ми бяха казали: Проспект стрийт в източен Хампдън.
Никога не бях виждал тази част на града; беше на светлинни години от познатите ми места — кленове и магазини с дървени капаци на витрините, селска морава и часовник върху сградата на съда. Този Хампдън, ширнал се пред мен, сякаш бе претърпял бомбардировка, тук-там се виждаха водонапорни кули, ръждясали релси, порутени складове и фабрики със заковани врати и изпочупени прозорци. Цялото място изглеждаше изоставено от времето на Депресията с изключение на един западнал малък бар в края на улицата, който, ако се съди по струпаните камиони пред него, дори толкова рано следобед бе доста оживено място. Коледни лампички и изкуствена зеленика висяха над неоновите реклами на бира. Погледнах вътре и на бара видях мъже, облечени с вълнени ризи — всички държаха пред себе си чаши с уиски или бира, в задната част имаше група по-млади посетители, които залагаха на бейзболните шапки и масата за билярд. Стоях отвън, пред тапицираната в червено врата и ги погледах още малко през кръглия отвор в горната част. Дали да не вляза, да помоля да ме упътят, да пия едно, да се стопля? Реших и бях сложил ръка на мазната месингова дръжка, когато прочетох името на бара, написано на прозореца: „Боулдър тап“. Бях чувал за „Боулдър тап“ от местните новини, мястото бе епицентър на престъпността в Хампдън, колкото и малка да бе тя — наръгвания с нож, изнасилвания и нито един свидетел. Не бе точно мястото, където ще се отбиеш сам да пийнеш, ако си изгубил се колежанин от другата част на града.
В крайна сметка не бе толкова трудно да намеря жилището на хипито. Един от складовете, точно на брега на реката, бе боядисан в тъмнолилаво.
Застаряващият хипар изглеждаше ядосан, когато най-накрая отвори вратата, сякаш току-що го бях събудил.
— Човече, следващия път просто влез — каза той навъсено.
Бе нисък мъж, облечен в покрита с петна от пот тениска, имаше рижа брада и изглеждаше тъй, сякаш бе прекарвал много прекрасни вечери с приятелите си край масата за билярд в „Боулдър тап“. Посочи ми стаята, където щях да живея и която се намираше на горния край на желязно стълбище, естествено, без парапет, а после изчезна, без да каже нищо.
Озовах се в огромна, прашна стая с дюшеме и висок таван с открити покривни греди. Освен разнебитения скрин и стола с висока облегалка в единия ъгъл, нямаше никаква друга мебелировка, ако не броим една косачка за трева, ръждясал варел от петрол и маса, върху която се търкаляха шкурка, дърводелски инструменти и няколко парчета дърво, вероятно бяха кутии на мандолини. Стърготини, пирони, хартия от сандвичи и фасове, разхвърляни по пода броеве на списание „Плейбой“ от седемдесетте години и прозорци, върху чиито многобройни стъкла бяха напластени скреж и мръсотия.