Тайната история

Отпих от питието си и погледнах към далечните фигури на моравата. Косата на Бъни бе паднала над очите му и той се готвеше за удар, замахваше с дървения чук за крикет и се наместваше леко, като професионален играч на голф.

— Джулиан има ли семейство? — попитах.

— Не — отвърна Чарлс с пълна с лед уста. — Има някакви племенници, но ги мрази. Видя ли това, а? — възкликна изведнъж и леко се надигна от стола.

Погледнах. На моравата Бъни най-накрая беше направил своя удар, топката мина далеч в страни от шестата и седмата вратичка, и колкото и да е невероятно, удари колчето.

— Гледай сега — казах аз. — Обзалагам се, че ще се опита да нанесе още един удар.

— Няма да му мине номерът — каза Чарлс и седна обратно, очите му не се откъсваха от моравата. — Погледни към Хенри. Той категорично няма да му позволи.

Хенри сочеше към пропуснатите вратички и дори от това разстояние можех да разбера, че цитира правилника на играта. Едва чувахме учудените викове на протест на Бъни.

— Махмурлукът ми почти премина — заяви след малко Чарлс.

— Моят също.

Светлината на моравата бе златиста и хвърляше дълги, кадифени сенки, а светлото и обсипано с облаци небе сякаш бе излязло изпод четката на Констабъл. Не исках да си призная, но си бях леко пиян.

Известно време мълчахме и гледахме. От моравата долиташе лекото пукане от ударите на дървения чук по топките за крокет, а от прозореца подрънкването на тенджерите и затварянето на шкафове. Франсис пееше, сякаш това бе най-щастливата песен на света:

— „Ний сме малки, заблудени, ний сме черните овци… Бе-бее-бее…“

— Ако Франсис купи къщата — казах най-накрая, — мислиш ли, че ще ни позволи да живеем тук?

— Разбира се. Ще умре от скука, ако са само двамата с Хенри. Предполагам, че Бъни ще трябва да работи в банката, но винаги може да идва през почивните дни, ако оставя Марион и децата вкъщи.

Разсмях се. Миналата нощ Бъни говореше затова как винаги е искал да има осем деца — четири момчета и четири момичета. Това провокира Хенри, който от своя страна изнесе дълга и сериозна реч на тема как в природата изпълнението на репродуктивния цикъл е неизменен предвестник на упадък и смърт.

— Кошмарно е — каза Чарлс. — Изобщо не мога да си го представя да стои в двора с някаква тъпа престилка през кръста.

— И с наденици на скарата.

— А около него тичат и крещят дванадесет деца.

— Пикниците на Киванис70.

— Кресла от „Лей-зи-бой“71.

— Господи.

Внезапен порив на вятъра прошумоля в брезите, облак жълти листа се понесе надолу. Отпих от питието си. Нямаше да обичам тази къща повече, дори да бях отраснал в нея, нямаше да познавам толкова добре скърцането на люлката или формите, описвани от клематиса по дървената решетка, или мекия аромат на земята, която избледняваше до сиво на хоризонта, или отрязъкът от магистралата, който едва се виждаше на хълмовете отвъд дърветата. Самите цветове на мястото се бяха просмукали в кръвта ми: впоследствие, през годините, Хампдън винаги щеше да изниква във въображението ми като неясна вихрушка от бяло, зелено и червено. А къщата първо се появяваше като ярко петно от водни бои — слонова кост, лазурносиньо, червеникавокафяво, тъмнооранжево и златно — после постепенно петната възприемаха очертанията на познатите предмети: къщата, небето, ясените. Но дори през онзи ден, там, на верандата, с Чарлс до мен и миризмата на дърво във въздуха, тя имаше ореола на спомен. Ето я, точно пред очите ми, но прекалено красива, за да бъде реална.