Повелителка на реките

— Добре се справихте — казва ми Удвил, докато се връщаме към личните ми покои. — Особено по въпроса с надниците. При това наистина ще можете да ги платите. Негова светлост беше добър господар, в хранилището ви за пари и скъпоценности има достатъчно, за да платите надниците, и дори да изплатите пенсии за по-възрастните слуги. Самата вие ще бъдете много състоятелна жена.

Спирам в малка прозоречна ниша и се заглеждам към притъмнелия град. Изгрява овална луна във фаза три четвърти, топло жълта сред наситено синьото на индиговото небе. Би трябвало да садя в Пенсхърст билките, които чакат нарастващата луна; после обаче си давам сметка, че няма да видя Пенсхърст никога повече.

— А какво ще стане с вас? — питам.

Той свива рамене.

— Ще се върна в Кале, а после, след като назначат новия комендант, ще се прибера у дома в Англия. Ще си намеря господар, когото мога да уважавам, и ще му предложа услугите си. Може би ще се върна във Франция с някой нов поход, а ако кралят сключи мир с Арманяк, после може да служа на краля в английския двор. Може би ще отида в Светите Земи и ще стана кръстоносец.

— Но аз няма да ви виждам — казвам, сякаш мисълта ме поразява внезапно. — Няма да бъдете в моето домакинство. Дори не зная къде ще живея, а вие може да отидете къде ли не. Вече няма да бъдем заедно. — Поглеждам го, осъзнала внезапно смисъла на думите си. — Вече няма да се виждаме.

— Така е — казва той. — Тук ще се разделим. Навярно няма да се видим повече.

Ахвам. Мисълта, че няма да го видя никога повече, е толкова невероятна, че не мога да я схвана. Засмивам се треперливо.

— Това ми се струва невъзможно. Виждам ви всеки ден, толкова съм привикнала… Вие винаги сте тук, разхождам се с вас или яздя с вас, заедно с вас съм всеки ден от — колко — повече от две години? — още от сватбения си ден. Свикнала съм с вас… — млъквам рязко от страх да не издам слабостта си. — Онова, за което всъщност се питам, е кой ще се грижи за Мери? Кой ще я пази?

— Новият ви съпруг? — предполага той.

— Не знам, не мога да си представя това. Не мога да си представя, че може да не бъдете тук. А Мери…

— Какво за Мери?

— Тя не обича непознати мъже — казвам глупаво. — Харесва само вас.

— Милейди…

Млъквам, доловила напрежението в гласа му:

— Да?

Той хваща ръката ми, пъха я под лакътя си и ме повежда по галерията. В очите на всичките ми дами, седнали в далечния край до огъня, ние просто се разхождаме, планирайки следващите няколко дни, както винаги сме вървели и говорили заедно, постоянни спътници: херцогинята и верният ѝ рицар. Но този път той задържа ръката си върху моята, а пръстите му горят, сякаш има треска. Този път главата му е сведена толкова близо към мен, че ако вдигна поглед към него, устните ни ще се докоснат. Вървя с извърната настрани глава. Не трябва да вдигам поглед към него, така че устните ни да се докосват.