Кралица на кошмара

– Звънях ти – казвам и пристъпвам вътре.

– Спрях си телефона – казва той и дърпа от цигарата.

Ръцете му треперят и не гледа към мен. Просто продължава да разлиства страниците. Явно така изглежда Томас размазан – пуши цигара от цигара и се е затрупал в проучвания. Откога ли не е ял? Или спал?

– Трябва да ги понамалиш – соча цигарата.

Той я поглежда, сякаш е забравил, че тя изобщо е там, преди да я загаси във вече препълнения пепелник. От това си действие малко се опомня, спира и започва да чеше глава като някой, който току-що се събужда от сън.

– Май бая цигари изпуших – казва той и облизва устни.

Когато преглъща, на лицето му се изписва отвращение и той избутва пепелника настрана.

– Гадно. Може би сега най-после ще ги спра.

– Може би.

– Така де, ти какво правиш тук?

Поглеждам го с недоумение.

– Да видя как си – казвам. – Минаха четири дни. Мислех, че в най-добрия случай ще дойда тук и ще те заваря с боядисана в черно коса да слушаш „Стейнд“.

Той се усмихва.

– Ами, за няколко дни бях на ръба.

– Искаш ли да говорим?

Неговото „не“ е толкова категорично, че почти отстъпвам назад. Но после свива рамене и клати глава.

– Извинявай. Щях да ти се обадя днес. Честно. Просто бях затънал до веждите в четене, мъчех се да намеря нещо полезно. Без особен късмет.

Иде ми да кажа, че не е имало нужда да го прави в такъв момент за него, но с нервния начин, по който чеше глава, на практика ми се моли да не го правя. Добре е да има какво да го разсейва, казва този жест. Нужно е да има нещо да го разсейва. Затова вадя от джоба си снимката на младия, облечен в роба Гидиън.

– Аз май имах малко късмет – казвам.

Томас я взима и я разглежда внимателно.

– Това е Гидиън – добавям, защото той сигурно няма откъде да знае; виждал е само една-две снимки на Гидиън, и то като много възрастен.

– Ножовете – казва Томас. – Изглеждат точно като твоя.

– Нищо чудно един от тях да е моят. Мисля, че може това, което виждаме, да са хората, създали камата. Това ми казва интуицията.

– Мислиш? Откъде я взе?

– Някой ми я прати по пощата от адреса на Гидиън.

Томас изучава снимката отново. Когато го прави, забелязва нещо, което кара веждите му да се извият пет сантиметра нагоре.

– Какво има? – питам аз, а той започва да рови из книгите в стаята, като разхвърля всичко наоколо.

– Не знам дали значи нещо – отговаря той. – Но имам чувството, че съм виждал това някъде.

Прелиства папка с ксерокопия, черно мастило се размазва по пръстите му. „Ето!“ Той вади няколко листа, защипани с кламер, и прехвърля страниците, докато очите му се разширяват.

– Погледни робите – казва той и ми показва. – Знакът с келтския възел на коланите и този на яките. Същите са като тези на снимката.