Бедствие на високи токчета

— Искат да им помагаш, нали? — Тя наистина схващаше бързо. Стисна рамото му: — Роберто, те искат да откраднеш нещо, а хванат ли те отново, ще ти лепнат доживотен затвор и даже най-талантливите адвокати няма да успеят да те измъкнат. — Тази мисъл й беше непоносима.

— Тържествено обещавам, че с нищо няма да застраша работата ти и че няма да изпълнявам никакви поръчки за клана Фосера. — В дълбокия му глас прозвуча искреност, а черните му очи обещаваха много, много повече.

— Разчитам на думата ти, понеже… Чакай! — Лимузината пъплеше по тесните улици на стар квартал. — Къде ме водиш? — И защо сърцето й подскочи при мисълта, че Роберто ще я замъкне в леговището си, за да се позабавлява с нея още един път?

— Реших, че ще ти е приятно да се запознаеш с дядо ми.

— О, така ли. — Колко приземяващо. Той не я отвеждаше в леговището си.

Колко ласкателно. Искаше да се запознае със семейството му.

Колко глупаво. Не ставаше въпрос за среща със семейството му. Даже не ставаше въпрос за попечителството, което изискваше двамата да не се отделят един от друг. Ставаше въпрос единствено и само за неговото удобство. Не му се занимаваше да я връща в апартамента й. Беше дотолкова незначителна, че той просто я влачеше насам-натам като допълнителен багаж.

Тя свирепо се нахвърли върху наденицата. Която беше много вкусна, по дяволите!

— Ще харесаш дядо. Добър човек е; вярно, пада си малко ексцентрик, но ако на неговата възраст не можеш да бъдеш ексцентрик, какъв е смисълът изобщо да живееш? — Роберто също довърши наденицата си, както и двете порции пържени картофи.

— И? — Тя зачака продължението.

— И е крадец на бижута.

Ясно. Продължението се оказа достойно за трилър.

— Тогава защо мислиш, че ще го харесам? Симпатични са ми честните хора. Хората с морална отговорност, които не крадат за удоволствие. — Тя нарочно се държеше обидно.

Но Роберто само се ухили от ухо до ухо.

— Той не е крал за удоволствие. Такъв е бил семейният бизнес. Родът Контини…

— Контини?

— Роднините ми по майчина линия са Контини. Те поколения наред са крали от богатите. Произхождаме от Северна Италия, от планинските проходи. Навремето предците ми са обирали пътниците, на които им прилошавало от спускането.

— Колко героично — саркастично се заяде Бренди.

— Бедността те учи да вземаш каквото можеш.

Бренди едва ли би тръгнала да спори. Отлично знаеше какво причинява бедността. Помага ти да развиеш галопираща амбиция и превръща успеха не в избор, а в задължение.

— Ноно е легенда. Той има невероятно лека ръка. Ще те предупреди какво ще направи, после ще ти измъкне портфейла, часовника, обиците, носната кърпичка, ключодържателя. Виждал съм го да вади шофьорската книжка на една жена от портфейла в закопчаната й с цип чанта, а на всичкото отгоре, след като приключи, дръпна ципа обратно.

— Значи е джебчия.

— Не, това би било прекалено лесно за него. Не би открил предизвикателство. — Роберто гордо се ухили. — Той е крадец на бижута с международна известност. Като по-млад е бил апашът; човекът, който физически е задигал скъпоценностите. Обезопасявал е алармата, преди тя да се обади. Бил е призрак; човекът, наеман за големите обири, а накрая се е превърнал в човека, който планира големите обири.