Възрастите на Лулу

Следвах ги без определена цел. Бях щастлива, че съм ги срещнала. Имах късмет.

Свиха по една уличка. Погледнах от ъгъла и видях как влизат в един бар, който често бях посещавала, докато следвах. Стана ми смешно, не си и представях това гнездо на червени, превърнато в салон за хомосексуалисти.

Минах край вратата, но не ги зърнах. Две четиридесетгодишни с вид на прогресивни функционерки, които в други времена биха се наричали модерни стари моми, седяха на две столчета на бара. До тях имаше двойка младежи, които се ухажваха страстно.

Влязох, за да се обадя по телефона.

Те стояха прави в един ъгъл. Огледах мястото.

Имаше всякакви хора, така че реших да остана. Облегнах лакът на бара и поисках едно питие.

— Да? — чух гласа на брат си от другата страна на жицата.

— Марсело? Слушай, аз съм, много съжалявам, но няма да мога да дойда за вечеря. — Опитах се да говоря, предъвквайки думите. — Цял следобед пием с една приятелка, която скоро се разведе, и съм доста зле... Предпочитам да се прибера. Кажи на Мерседес, че много съжалявам, че следващата седмица...

— Патенце — разтревожи се той. Знаех какво ще ме попита. — Патенце, добре ли си?

— Разбира се, пияна, но съм гот. — Откакто бях се разделила с Пабло, Марсело се беше побъркал за положението ми.

— Наистина ли? — не ми вярваше.

— Разбира се, Марсело, много съм добре, малко попрекалих с пиенето, нищо повече.

— Да дойда ли да те взема?

— Хайде де, вече съм на трийсет, мога сама да се прибера.

— Вярно, винаги забравям, извини ме. — Никога не бе престанал да се отнася с мен като с дете също като Пабло, но ми харесваше, защото обожавах брат си. — Обади ми се утре. Дадено?

— Съгласен.

Докато вдигах чашата, се питах защо бях влязла тук и защо бях отказала вечерята у Марсело. Какво можех да очаквам от всичко това? Бях влязла, за да ги наблюдавам.

Стояха прави в другия край на бара. Можех да ги гледам спокойно, защото сигурно не ме забелязваха, бях прикрита в края на бара.

Младият и облеченият в черно несъмнено бяха любовници. Великолепна двойка. И двамата — еднакво високи, малко над метър и осемдесет, и излъчваха здраве и спокойствие. Мургавият имаше чудесно тяло на древногръцки атлет, с огромни рамене, здрав торс, дълги и силни ръце и крака без капчица мазнина, а мускулите му бяха точно колкото е необходимо. Имаше дълго лице с изсечени черти, очите му бяха огромни и тъмни. Не беше грозен, разбира се, но в общи линии лицето му бе сурово. Опашката не му отиваше, въпреки че беше педал. За добро или зло имаше лице на средиземноморец, от ония, дето бият жените с камшик, което не подлежи на възпитание.

Годеникът му бе божествен, съвсем женствен. Макар и слаб, тялото му имаше някаква мекота, напомняща за очарованието на класическите скулптури. Именно това в него най-много ми харесваше, защото не понасям инфантилните същества. Имаше идеален задник, твърд и заоблен, чиито линии се очертаваха ясно под финия плат на шалварестия му панталон, какъвто носеше и неговият приятел. Овалът на лицето му бе също съвършен. Розови бузи, дълги и извити клепки над две кестеняви бадемови очи с миловиден израз, докато устните му бяха фини и жестоки, носът — малък, с тънък и дълъг врат. Сигурно ги подлудява, помислих.