Човекът със сините кръгове
- Автор: Варгас Фред
- Серия: Комисар Адамсберг #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9789545297229
- Переводчик: Росица Ташева
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Човекът със сините кръгове». Краткое содержание книги:
— Чели сте списъка, Данглар. Той никога не огражда летящи предмети. Билет от метрото, лист хартия, хартиена кърпичка или каквото и да е, което вятърът може да отвее през нощта. Иска да е сигурен, че нещото в кръга ще е там и на сутринта. Което ни навежда на мисълта, че той вече не се интересува от собствения си образ, а от „съживяването на нещото в себе си“, както би казал Веркор-Лори. Иначе не би изключил по-преходните предмети, които са не по-малко важни от другите от гледна точка на „метафоричното възраждане на тротоарите“… Но от гледна точка на човека с кръговете едно празно търкало, намерено сутринта, би било обида за творческата му личност.
— И този път няма да има свидетели — каза Данглар. — Наоколо пак няма киносалон, нито отворена до късно кръчма. И хората от квартала имат навик да си лягат рано. Дискретен е човекът с кръговете.
Данглар притиска челото си с пръст чак до обед. След това се почувства по-добре. Следобеда се зае да организира заедно с Адамсберг допълнителния контингент от патрулиращи полицаи, които щяха да обикалят Париж през нощта. Данглар клатеше глава със съмнение и се чудеше доколко е удачна тази мярка. Но признаваше, че Адамсберг бе познал за тазсутрешния кръг.
Към осем вечерта всичко беше готово. Но територията на града бе толкова голяма, че наблюдаваните от един полицай райони бяха твърде широки.
— Ако е достатъчно ловък, ще се измъкне, това е очевидно — каза Адамсберг. — А той е достатъчно ловък.
— А не би ли трябвало да наблюдаваме и къщата на Матилд Форестие? — попита Данглар.
— Би трябвало — отвърна Адамсберг. — Само ако обичат, да внимават да не ги забележат.
Изчака Данглар да излезе и се обади на Матилд. Помоли я да стои мирно тази вечер и да не се опитва да бяга или да следи някого.
— Ще ми направите услуга — уточни той. — Не се мъчете да разбирате. Знаете ли дали Рейер си е вкъщи?
— Предполагам — каза Матилд. — Не ми принадлежи, не го надзиравам.
— А Клеманс с вас ли е?
— Не. Както обикновено, Клеманс потегли, като се подхилваше, на някаква обещаваща среща. Винаги е едно и също. Или чака човека до някое време в кръчмата и той не идва, или идва, но си тръгва веднага, щом я забележи. И в двата случая се връща съсипана. Лоша работа. Не би трябвало да прави това вечер, после я налягат черни мисли.
— Хубаво. Стойте спокойно до утре, госпожо Форестие.
— Опасявате ли се от нещо?
— Не знам — отвърна Адамсберг.
— Както винаги — каза Матилд.
Тази нощ Адамсберг не се реши да напусне управлението. Данглар остана с него. Комисарят мълчаливо драскаше на листче върху коленете си, с опънати крака, подпрени на кошчето за хартиени отпадъци. Данглар дъвчеше карамелените бонбони, които бе намерил в чекмеджето на Флоранс — така се опитваше да не пие.
Един полицай патрулираше на булевард „Пор Роял“, между малката гара и ъгъла на улица „Бертоле“. Негов колега правеше същото от „Гоблен“ нататък.
От десет часа вечерта бе изминал единайсет пъти разстоянието в двете посоки и се нервираше, че не може да спре да брои. Ама какво друго да прави? От един час насам вече не срещаше почти никого на булеварда. Юли месец. Париж бе поопустял.
Размина се с млада жена с кожено яке и нестабилна походка. Беше хубава и вероятно се прибираше. Наближаваше един и четвърт сутринта и полицаят изпита желание да й каже да побърза. Изглеждаше му уязвима и се уплаши да не й се случи нещо. Затича се и я настигна.
— Госпожице, далеч ли отивате?
— Не — отвърна младата жена. — Към метростанцията „Распай“.
— „Распай“ ли? Това не ми харесва особено — каза полицаят. — Ще ви изпратя малко. Следващият ми колега патрулира чак към „Вавен“.
Девойката имаше късо подстригана коса. Челюстта й бе ясно и нежно очертана. Не, не биваше да развалят тази хубост. Но момичето изглеждаше спокойно в нощта. Сякаш се познаваха с градските нощи.
Запали цигара. Явно не се чувстваше добре в неговата компания.
— Защо? Какво става? — попита тя.
— Нощта не е много здравословна. Ще повървя с вас петдесетина метра.
— Както искате — каза девойката.
Но беше ясно, че предпочита да е сама. Закрачиха мълчаливо.
След няколко минути сержантът я остави на ъгъла на улицата и тръгна обратно към малката гара на „Пор Роял“. Още веднъж мина по булеварда до кръстовището с улица „Бертоле“. За дванайсети път. Докато разговаряше с жената и я придружаваше, бе изгубил най-малко десет минути. Но това си беше част от работата му.