Черните лилии
- Автор: Бюсси Мишель
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Черните лилии». Краткое содержание книги:
От прозорците на своя дом в старата мелница една възрастна дама наблюдава живота на селцето, колите на туристите, силуетите. Любимото място на Моне е пълно с гости, разхождащи се из градините, в които той е рисувал своите водни лилии. Но когато туристите си заминат, случайният посетител вижда тъмната страна на това иначе спокойно място.
Историята започва с едно брутално убийство — Жером Морвал, чиято страст към картините на великия художник се конкурира единствено със страстта му към жените, е намерен мъртъв. В джоба му е открита картичка за рожден ден с необичаен надпис: „Съгласен съм мечтите със закон да станат престъпление“.
В окото на бурята се оказват три жени: малко момиче, надарено с дарбата да рисува, изкусителна учителка, която мечтае за любов и крои планове за бягство, и възрастна дама с очи на бухал, която наблюдава и знае всичко. И разбира се, една унищожителна страст, която слага началото на поредица от престъпления.
Кой е убиецът? Какво общо има с трите жени? Слух или реалност са разказите за скрити или откраднати картини на Моне, сред които и прословутите му „Черни лилии“?
В Живерни всеки е енигма и всеки пази своята тайна, а драматичните истории разпръсват илюзиите и съживяват раните от миналото…
В следващите страници описанията на Живерни са колкото се може по-точни. Що се отнася до хотел „Боди“, потока, отклонен от река Епт, мелницата „Шеньовиер“ училището в Живерни, църквата „Сент Радегонд“, гробището, улица „Клод Моне“, улица „Шьомен дю Роа“ — Кралският път, остров „Орти“, и разбира се — къщата на Клод Моне и езерото с лилиите, всички те съществуват. Същото се отнася и за местата в съседство — Музея във Вернон, Музея на изобразителното изкуство в Руан, селцето Кошрел.
Дори не иска да й помогна. Това не е добър знак. Дъвче думите и не разбирам какво ми говори. Принудена съм да я накарам да ги повтори по-високо.
— Искаш да ме изоставиш, Фанет, така ли?
Хайде, почна се… Ще избухна… Избухвам, но в мислите си. Никой друг не забелязва това, но фактът си е факт. Наистина избухвам! Кълна се! Мамо, наистина искам да мия чинии, да подреждам добре масата, да бърша с парцала навсякъде, да взимам метлата, за да помета, а после да я оставям на мястото й. Съгласна съм да правя всичко, което едно малко момиче трябва да прави — без да се оплаквам, без да плача! Съгласна съм. Всичко. При условие че ме оставят да рисувам. Просто искам да ме оставят да рисувам…
Нима искам твърде много?! Мама продължава да ме гледа подозрително. Не е доволна, когато не правя нищо, но и винаги ме гледна странно, когато пък работя прекалено много. Струва ми се, че не можа да смели Ню Йорк, а и другите градове, особено след като й обясних къде се намират Япония, Русия, Австралия. И й стоварих всичко наведнъж!
— Триседмичен курс по рисуване, мамо, само три седмици. Не е дълго. Нищо не е.
А тя ме гледа, сякаш съм луда.
Откакто се нахранихме, не продумва. Смила информацията. Лошо е, когато го прави. Никога не съм я виждала да се опитва да осмисли нещо и после да е мила с мен и думите й да ми доставят удоволствие.
Майката на Фанет става. Дъщеря й е заета да нарежда парцалите върху въженце с помощта на щипки. Не са добре подредени, както обикновено. Неочаквано леденият й тон смразява въздуха в стаята:
— Взех решение, Фанет. Не искам повече да чувам за онзи конкурс, за американския художник и за всичко останало. Край на тези глупости. Ще отида да говоря с учителката.
Не казвам нищо. Дори не плача. Само оставям гнева вътре в мен да закипи. Знам защо мама казва това. Казвала ми е същото много пъти.
Цяла поема. Повтаряна. Десетки пъти. Рецитира я наизуст.
Ода на големите житейски съжаления.
„Момиченцето ми, не искам да провалиш живота си като мен. И аз на твоите години вярвах във всички тези измислици. И аз имах мечти. И аз бях красива и мъжете ми даваха хиляди обещания.
Виж ме сега! Виж ме!
Погледни дупките в тавана, мухлясалите стени, влагата, всичко се разпада… Спомни си как студът влиза през стъклата през зимата… погледни клетите ми ръце, а бяха елегантни, имах ръце на фея… Знаеш ли колко пъти, Фанет, когато бях на твоите години, съм чувала това: че имам ръце на фея.
Ръце на фея, които чистят и перат хорските мръсотии!
Не падай в клопката като мен, Фанет. Не допускай да постъпят така и с теб. Не се доверявай на никого освен на мен, Фанет. На никого! Нито на твоя Джеймс, нито на учителката си, на никого.“
Съгласна съм, мамо. Съгласна съм да те слушам. Искам да ти се доверя.
Само че тогава трябва да ми кажеш всичко. Всичко. Дори и да чуя неща, които не се казват никога, които нямаме право да изречем.
Да проявим взаимна щедрост, мамо.
Фанет взема една гъбичка и дълго чисти сивата плоча — онази, на която майка й пише списъка на зеленчуците, които трябва да купи. Изчаква малко да изсъхне и тогава взема белия тебешир. Знае, че майка й я наблюдава през рамо. Пише със закръгления си почерк. Почерк на учителка…
Кой е баща ми?
И отдолу отново:
Кой?
Чува зад гърба си, че майка й плаче.
Защо си е тръгнал?
Защо не сме тръгнали с него?
Има още малко място на плочата.
Кой?
Кой?
Кой?
Кой?
Фанет обръща картината си с мелницата. Слага я на един стол. А после, без да каже нито дума, се качва в стаята си. Чува как майка й долу плаче. Както обикновено. Винаги.
Плачът не е отговор, мамо.
Фанет знае, че утре всичко ще е свършило. Че няма да заговорят отново по този въпрос. И че майка й ще е изтрила плочата.
Става късно.
Несъмнено е почти полунощ. Мама сигурно отдавна е заспала. Работата й из хорските къщи започва рано. Тя често излиза и се връща, преди аз да съм станала от леглото.
Прозорецът на стаята ми гледа към улица „Шато д 'О. Улицата е полегата. Само метър дели прозореца от паважа. Мога да скоча, ако искам. Често вечер от прозореца говоря с Венсан. Венсан скита по улиците всяка вечер. На родителите му не им пука. А Пол няма право да излиза по тъмно.