Черните лилии
- Автор: Бюсси Мишель
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Черните лилии». Краткое содержание книги:
От прозорците на своя дом в старата мелница една възрастна дама наблюдава живота на селцето, колите на туристите, силуетите. Любимото място на Моне е пълно с гости, разхождащи се из градините, в които той е рисувал своите водни лилии. Но когато туристите си заминат, случайният посетител вижда тъмната страна на това иначе спокойно място.
Историята започва с едно брутално убийство — Жером Морвал, чиято страст към картините на великия художник се конкурира единствено със страстта му към жените, е намерен мъртъв. В джоба му е открита картичка за рожден ден с необичаен надпис: „Съгласен съм мечтите със закон да станат престъпление“.
В окото на бурята се оказват три жени: малко момиче, надарено с дарбата да рисува, изкусителна учителка, която мечтае за любов и крои планове за бягство, и възрастна дама с очи на бухал, която наблюдава и знае всичко. И разбира се, една унищожителна страст, която слага началото на поредица от престъпления.
Кой е убиецът? Какво общо има с трите жени? Слух или реалност са разказите за скрити или откраднати картини на Моне, сред които и прословутите му „Черни лилии“?
В Живерни всеки е енигма и всеки пази своята тайна, а драматичните истории разпръсват илюзиите и съживяват раните от миналото…
В следващите страници описанията на Живерни са колкото се може по-точни. Що се отнася до хотел „Боди“, потока, отклонен от река Епт, мелницата „Шеньовиер“ училището в Живерни, църквата „Сент Радегонд“, гробището, улица „Клод Моне“, улица „Шьомен дю Роа“ — Кралският път, остров „Орти“, и разбира се — къщата на Клод Моне и езерото с лилиите, всички те съществуват. Същото се отнася и за местата в съседство — Музея във Вернон, Музея на изобразителното изкуство в Руан, селцето Кошрел.
Чувам как вратата на кулата се отваря. Някой я отваря. Не съм заключила. За да улесня работата на онези, които щяха да вземат тялото ми…
Ама че съм глупачка!
Чувам гласа по стълбите:
— Остани тук, Нептун! Не мисля, че ти е позволено да се качваш горе!
Боже мой, боже мой…
Изтръгвам черния шал от главата. Косите ми падат по раменете ми като водопад. Този път почти тичам и командвам краката си. А те, тези стари бастуни, имат интерес да ми се подчинят!
Отварям второто чекмедже на бюфета, напипвам стари копчета, макари, напръстник, игли. Не ме интересува дали ще се убода.
Знам, че са там!
Треперещите ми пръсти хващат две сребърни панделки. Пред очите ми се появяват една след друга картини. Виждам Пол на черешовото дърво в двора на мелницата как откъсва сребърните панделки и ме нарича „своя принцеса“, виждам се как го целувам за първи път, как му обещавам, че ще ги нося цял живот, виждам години по-късно как Лоренс гали панделките в косите ми на млада жена.
Боже мой, трябва да се съсредоточа…
Тичам отново при огледалото. Да, кълна ви се: тичам! Трескаво правя косите си на кок, в който вплитам сребърните панделки.
Смея се нервно.
„Прическа на принцеса“. Да, това бяха думите на Пол, прическа на принцеса… Ама че съм побъркана!
Стъпките приближават.
Чука се отново, този път — на вратата на стаята ми.
Много е рано! Не, няма да се обърна, още не!
Пак се чука. Леко, нежно.
— Стефани?
Разпознавам гласа на Лоренс. Той е почти същият като някога. Може би малко по-тежък и улегнал от онзи в спомените ми. Сякаш бе вчера, когато той искаше да ме отведе със себе си! Боже мой, цялото ми тяло трепери. Възможно ли е? Възможно ли е още?
Приближавам лицето си към олющеното огледало с позлатена рамка.
Дали все още мога да се усмихвам? Бе толкова отдавна…
Опитвам.
Вече не виждам в огледалото старата жена.
А радостната усмивка на Фанет.
И очите с цвят на водна лилия на Стефани.
Живи, толкова живи.