Човекът от остров Луис
- Автор: Мэй Питер
- Серия: Остров ЛУИС #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Човекът от остров Луис». Краткое содержание книги:
Щом достигнаха билото при Уабал Бег, ландшафтът се промени отново. Гранитната скала се раздроби на покрити със зеленина хълмове, меко спускащи се надолу под бледата пролетна светлина, за да достигнат великолепните златни плажове и тюркоазеното море на Лъскентайър. Навъсените буреносни планини на севера вече бяха останали зад гърба им и настроението на двамата пътници се подобри.
Пътят заобикаляше плажа и стигаше до малка група къщи и парцели, съставляваща селцето Шилебост. Фин сви наляво към училището, подминавайки ръждясващите останки на червен камион, принадлежал, съдейки по надписа, на строителната компания „У. Макензи Лимитид“ от Лакси. Олющена дървена табела, закована на два кола от ограда, известяваше преминаващите, че на общинското пасище не се допускат кучета.
Напуканият асфалт свършваше пред тревисто възвишение, разкриващо панорама към плажа отвъд. Пролетните цветя се накланяха от вятъра, а там, където пясъкът свършваше, се очертаваха силуетите на далечните планини със забулени в облаци върхове. Гледки, подобни на тази, винаги оставяха Фин без дъх, независимо колко често ги виждаше.
Училището – няколко миниатюрни, боядисани в сиво и жълто постройки и футболно игрище до тях – се намираше на един хвърлей от плажа. Трудно бе да си представиш по-идилично място за началното образование на едно дете.
Когато Фин спря пред входа, половин дузина малчугани с пластмасови каски на главите тъкмо преминаваха урок по пътна безопасност. Учителката им бе наредила на земята няколко оранжеви пластмасови конуса и те сновяха с велосипедите си между тях.
– Къде можем да намерим директора? – подвикна ѝ Гън, излизайки от колата.
– Директорката – поправи го тя. – Сградата вдясно от вас.
Сградата вдясно бе боядисана в жълто, с изрисуван върху едната стена подводен пейзаж. Щом прекрачиха прага, ги лъхна мирис на тебеширен прах и паркетин, който моментално върна Фин в собственото му детство.
Директорката остави класа си да решава задача по аритметика и отведе двамата мъже в учителската стая. С гордост им съобщи, че училището има традицията да поддържа отличен архив, простиращ се чак до годините преди Втората световна война.
Тя бе привлекателна жена малко над трийсетте, явно чувствителна към външността си, съдейки по това как постоянно приглаждаше един непокорен кичур, отделил се от акуратно прибраната ѝ назад кестенява коса. Носеше джинси, маратонки и отворена жилетка с тениска под нея. Нищо общо със строгите, попрестарели преподавателки, които Фин помнеше от своето време. Не ѝ отне дълго да открие сред кашоните с дневници онези, обхващащи периода от средата на четиресетте до началото на петдесетте – времето, когато Тормод трябваше да е бил ученик.
– Да, ето го – рече накрая, бучвайки с пръст една пожълтяла страница. – Тормод Макдоналд. Учил при нас от 1944-та до 1951-ва. – Тя прокара лакирания си в розово нокът по калиграфски изписаните колонки с оценки. – При това с доста добър успех.
– Дали е имал някакви братя или братовчеди, посещавали училището? – попита Гън, но тя само се засмя.
– Нищо чудно и да е имал, сержант, но през годините оттук са минали толкова много Макдоналдовци, че ще е почти невъзможно да се разбере.
– А къде според вас е продължил образованието си? – поинтересува се Фин.
– Най-вероятно в гимназията в Тарбърт – погледна го кокетно директорката и той си спомни как Маршели веднъж му бе казала, че всички момичета в училище са си падали по него, а той дори не е забелязвал.
– Разполагате ли с адреса, на който е живял?
– Мисля, че ще успеем да го открием. – Тя му хвърли още един поглед и се изгуби в съседната стая.
Гън се обърна към Фин, а по устните му играеше лека усмивка, на завист или може би на съжаление.
– При мен никога не се получава така – каза.
Фермата на семейство Макдоналд се намираше на около половин километър навътре от брега, върху възвишение, гледащо към плажовете на Лъскентайър и Скариста. От къщата до пътя се проточваше дълъг тесен парцел, различим сега единствено по гнилите останки от колове за ограда, забити в земята. Природата бе взела своето и почвата, някога култивирана с години за посеви и паша, сега почти не се различаваше от околната. Самата къща представляваше куха черупка. Покривът отдавна се бе срутил, дори от комина край северната стена оставаха само купчина потъмнели тухли. На мястото на някогашния под растяха високи бурени и трева. Под от утъпкана пръст, посипан със слой пясък, навремето сменян ежедневно от майката на Тормод.