Можеш ли да пазиш тайна?
- Автор: Уикхем Маделин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Корнелия Великова-Дарева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Можеш ли да пазиш тайна?». Краткое содержание книги:
— Не можем да се появим там по това време! — възкликва Лиси, като си поглежда часовника. — Още е прекалено рано.
— Можем! — все така категорично заявявам аз. — Все едно сме наминали да пийнем набързо по едно питие, преди да потеглим за някое друго парти на знаменитости.
— О, да! — Лицето на Лиси светва. — Върхът! Да вървим!
За около петнадесетина минути стигаме с автобуса от Айлингтън до Клеркънуел. Лиси ме повежда по една пуста улица, в близост до Смитфийлд Маркет, от двете страни на която се редуват складове и тъмни офис сгради. Свиваме в една пряка, после в друга и най-сетне се озоваваме на някаква малка уличка.
— Това е — отбелязва Лиси, след като се консултира за пореден път с листчето в ръката си. — Клубът е скрит тук някъде.
— Няма ли надпис или нещо подобно?
— Не. Целта е никой, освен членовете му, да не знае къде се намира. Трябва да почукаме на точната врата и да попитаме за Александър.
— Кой е Александър?
— Не знам — свива рамене Лиси. — Това им е паролата.
Парола! Става все по-готино и по-готино! Лиси се вторачва в таблото със звънците на една от сградите, а аз се озъртам любопитно наоколо. Уличка като всяка друга, абсолютно нищо забележително няма на нея. Всъщност дори е доста мижава. Неотличими една от друга мрачни сгради със съвършено еднакви врати и тъмни прозорци. Никакъв признак на живот. А само като си помисли човек, че зад някоя от тези безлични фасади е цялото лондонско общество на знаменитостите!
— Добър вечер, Александър там ли е? — пита Лиси нервно в домофона на една от къщите.
Кратка пауза, след което вратата се открехва като по вълшебство.
Боже мили! Като в приказката за Аладин или нещо подобно. Споглеждайки се възторжено, двете с Лиси поемаме по дискретно осветения коридор, който буквално пулсира от долитащата откъм клуба музика. Стигаме до една метална врата и Лиси изважда ключа си. Докато отключва, аз подръпвам блузката си и си разбухвам косата.
— Влизаме! — измърморва Лиси. — Значи, никакво суетене и никакво зяпане. Желязно самообладание.
— Ясно — измърморвам в отговор и влизам след нея в клуба.
Стоя абсолютно хладнокръвно, забила поглед в гърба й, докато тя показва членската си карта на момичето, което седи на малко бюро във фоайето от другата страна на вратата. А после не откъсвам очи от бежовия килим, докато влизаме в големия, приглушено осветен салон на клуба. Не, за нищо на света няма да се държа като някаква загубенячка и да зяпам по знаменитостите! Няма да…
— Внимавай!
Уупс! Толкова упорито гледам в пода, че без да искам налетявам на Лиси.
— Извинявай — прошепвам. — Къде ще седнем?
Изобщо не се оглеждам за свободна маса, за да не би случайно погледът ми да попадне на Мадона и тя да си помисли, че я зяпам.
— Ей там — някак странно врътва глава Лиси, за да ми посочи свободна дървена маса.
Успяваме някак да седнем, да си оставим чантите и да вземем менютата за коктейли, забили неотклонно погледи една в друга.
— Забеляза ли някого? — питам шепнешком.
— Не. А ти?
— Не.
Отварям менюто за коктейли и съвестно се опитвам да гледам само в него. Истинско мъчение! Очите ме заболяват. Имам чувството, че направо ще умра, ако не се огледам наоколо. Искам да видя как изглежда този прочут клуб, по дяволите!
— Лиси — изсъсквам, — не издържам повече! Ще се огледам!
— Ама наистина ли ще го направиш? — пита с тревожен шепот тя, сякаш съм Стив Маккуин, който оповестява, че се кани да премине през някаква ограда с ток по нея. — Ами… добре. Но внимавай. И дискретно, нали!
— Ще внимавам. Всичко ще е наред!
Добре де! Хайде! Какво пък толкова — просто един бърз панорамен поглед, без зяпане! Облягам се назад на стола, поемам си дълбоко дъх, после най-сетне си позволявам да обходя скорострелно с поглед салона, поглъщайки колкото се може повече впечатления възможно най-бързо. Приглушено осветление… пурпурна тапицерия по диваните и столовете… двама мъже по тениски… три момичета с дънки и пуловери (О, Боже, това ще психяса Лиси)… на една от масите мъж и жена си шепнат нещо… мъж с брада чете клюкарското списание „Скрит поглед“… и това е всичко.
Не, няма начин това да е всичко.
Просто не се връзва с имиджа на клуба! Къде е Роби Уилямс? Къде са Джюд и Сади? Къде са супермоделите?
— Кого… кого видя? — напрегнато шепне Лиси, все още забила очи в менюто за коктейли.
— Ами… не съм много сигурна — прошепвам й неуверено. — Има един тип с брада… може да е някой известен актьор, а?
Лиси се поизвърта уж небрежно на стола си и го оглежда.
— Ммм… не, не мисля — казва най-сетне и отново се обръща към мен.