Можеш ли да пазиш тайна?
- Автор: Уикхем Маделин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Корнелия Великова-Дарева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Можеш ли да пазиш тайна?». Краткое содержание книги:
— Може! Приета съм!
— Господи! Лиси!
— Знам! — усмихва ми се тя до уши. — Не е ли фантастично?
Ключът в ръката й е най-страхотният ключ на света. С него се отваря вратата на един частен клуб в Клеркънуел, който е голям хит, но където е невъобразимо трудно да те приемат за член. А Лиси е приета!
— Лиси, ти си върхът!
— Не, не съм — отговаря тя, но сияе от задоволство. — Дължа го на Джаспър от нашата колегия. Той познава абсолютно всички от приемната комисия на клуба.
— Все едно. Важното е, че си приета!
Вземам ключа от ръката й и започвам да го разглеждам заинтригувано. По него обаче няма нищо — нито име, нито адрес, нито лого, абсолютно нищо. Прилича на ключа от бараката за инструменти в градината на родителите ми. Да де, ама ти осигу-инва достъп до много, много по-интересно място.
— Кой мислиш, че ще бъде там? — поглеждам развълнувано Лиси. — Така де, всеки знае, че Мадона е членка на клуба. А също и този адски секси нов актьор от „Приятели“… макар да се говори, че той всъщност е гей…
— Ема — прекъсва ме Лиси, — никой не ти гарантира, че точно тази вечер ще има знаменитости.
— Да, знам! — отговарям остро.
Чувствам се леко обидена от забележката и. Ама тя за каква ме мисли? Аз съм хладнокръвна и изтънчена лондончанка. И изобщо не се вълнувам от някакви си тъпи знаменитости. Споменах го просто ей така… мимоходом.
— Всъщност… — отбелязвам след кратка пауза, — дори бих казчала, че е по-добре, ако няма знаменитости. Така де! Едва ли има нещо по-кофти за настроението от това да се опитваш да водиш приятен, нормален разговор с приятелите си на масата, когато наоколо ти е тъпкано с кинозвезди, със супермодели… и с поп-звезди…
Известно време двете с Лиси мълчим, замислени какво ли би било, ако попаднем в подобна ситуация.
— Ами хубаво… — подхвърля Лиси небрежно. — Да вървим да се приготвяме тогава.
— Може — отговарям също тъй небрежно.
Не че това би отнело кой знае колко време. Така де, само да намъкна едни дънки и съм готова. И може би да си измия косата, което и без това се канех да направя.
Междувременно може и да си направя набързичко една маска на лицето.
Един час по-късно Лиси се появява на прага на стаята ми, облечена в прилепнали дънки, тясна блузка тип корсет и с обувките си на високи токчета от „Берти“, за които по една случайност знам, че й убиват и и правят пришки.
— Какво ще кажеш? — пита тя все така небрежно. — Не че съм се престарала кой знае колко…
— Нито пък аз — отговарям, като подухвам втория пласт лак за нокти, който съм си сложила. — Така де, какво пък толкова… не отиваме на среща я! Дори няма да си правя труда да се гримирам. — В този момент поглеждам по-внимателно Лиси и възкликвам: — Ама това изкуствени мигли ли са?
— Не! Искам да кажа… да. Но не би трябвало да се забелязва. В рекламата се казва, че по нищо не се отличават от естествените. — Лиси приближава припряно към огледалото и загрижено премигва срещу отражението си. — Толкова много ли си личи, че са изкуствени?
— Не! — успокоявам я аз, като грабвам четчицата за руж.
Когато отново отлепям поглед от лицето си, забелязвам, че Лиси гледа втренчено към рамото ми.
— Какво е това?
— Кое? — питам най-невинно, докосвам оформеното с блещукащи диамантчета сърчице на ключицата си и подхвърлям небрежно: — О, това тук ли? То е от тези, дето се залепят, нали знаеш… реших да си го сложа просто за майтап.
Намъквам и аз една блузка тип корсет, завързвам връвчиците отпред и обувам островърхите си ботушки с високи токчета. Купих си ги от разпродажба в „Сю Райдър“ преди една година, така че вече са поизтъркани, но в тъмното няма да си личи.
— Мислиш ли, че сме прекалено издокарани? — пита неспокойно Лиси, когато заставам до нея пред огледалото. — Ами ако се окаже, че всички там са по дънки?
— И ние сме по дънки!
— Да де, ама ако те са с размъкнати пуловери върху дънките, ние ще изглеждаме натруфени като пълни глупачки.
Лиси открай време я гони параноя дали е подходящо облечена. Когато постъпи в адвокатската колегия и отиваше на първото си коледно парти там, например, тя не знаеше дали посоченото в поканата изискване за „черна вратовръзка“ означава непременно дълга рокля или просто по-празнично облекло, така че ме накара да я придружа и да чакам пред входа с около шест различни тоалета в найлонови торби, за да може бързо да се преоблече в случай на нужда. (Естествено роклята, с която тръгна, беше напълно подходяща. Казах й, че ще бъде подходяща, ама тя не ми вярваше.)
— Няма да са облечени с раздърпани пуловери — заявявам с категоричен тон на гласа. — Хайде, давай да тръгваме.