Можеш ли да пазиш тайна?
- Автор: Уикхем Маделин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Корнелия Великова-Дарева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Можеш ли да пазиш тайна?». Краткое содержание книги:
О, Господи! Ама Конър не загрява ли, че прекалява с умилкването си?!?
Натрупвам чашите върху количката, после започвам да събирам опаковките от бисквитите.
— Буквално след минутки трябва да съм в студиото на дизайнерите — чувам да казва Джак Харпър, — но не си спомням къде беше…
— Ема! — подвиква ми Пол рязко. — Би ли завела Джак до студиото на дизайнерите, ако обичаш. По-късно ще довършиш разчистването тук.
Замръзвам с ръка над масата, протегната към едно оранжево станиолче.
О, не! Не пак, моля ви!!!
— Разбира се — успявам все пак да кажа. — С… удоволствие. Оттук моля.
Припряно извеждам Джак от заседателната зала и двамата тръгваме рамо до рамо по коридора. Усещам лицето ми да се напряга в маска на привидно спокойствие, когато виждам как хората, с които се разминаваме, се стараят да не ни зяпат. Забелязвам, че всички се сковават като роботи от притеснение в мига, в който го видят. Хората в остъклените офиси от двете страни на коридора се смушкват развълнувано едни други и току чувам някой да прошепва високо: „Идва!“
Така ли е навсякъде, където се появява Джак Харпър?
— Та значи… — подема той след малко — …с Кен ще се местите да живеете заедно, така ли?
— Името му е Конър — натъртвам аз. — Да.
— И ти очакваш с нетърпение този момент, а?
— Да. Наистина.
Стигаме до асансьора и натискам бутона, за да го извикам. Усещам изпитателния му поглед. Чувствам го съвсем осезаемо.
— Какво? — питам с отбранителен тон и се обръщам да го погледна.
— Да съм казал нещо? — вдига той вежди.
Когато виждам израза на лицето му, цялата изтръпвам от пристъп на паника.
— Знам какво си мислите — вирвам предизвикателно брадичка. — Но грешите.
— Така ли?
— Да. Не сте схванали правилни смисъла.
— Смисъла?
Изглежда така, сякаш всеки момент ще се разсмее и едно тъничко гласче в главата ми настойчиво ми нашепва да си затварям устата. Ама не мога. Трябва да му обясня как стоят нещата!
— Вижте… Знам, че сигурно съм ви наговорила кой знае какво в самолета — започвам, като стисвам здраво юмруци. — Но трябва да знаете, че каквото и да съм казала, то е било под влияние на стреса… от извънредните обстоятелства. И че всъщност изобщо не мисля много от нещата, които съм ви казала тогава. Почти всичко не го мисля. Направо всичко… така де… не го мисля!
Готово! Сега вече всичко му е ясно!
— Разбирам — кимва Джак замислено. — Значи… ясно, не харесваш шоколадов сладолед.
Поглеждам го объркано.
— Ъъъ… някои неща, естествено… ги мисля.
Асансьорът спира и вратите му се отварят. Двамата се обръщаме стреснато.
— Джак! — долита гласът на Сирил откъм коридора. — Чудех се къде се бавиш.
— Ами говорехме си с Ема. Тя беше така любезна да ме доведе дотук.
— Аха — хвърля ми снизходителен поглед Сирил. — Е, да вървим, хората те чакат в студиото.
— Ами… ъъъ… аз си тръгвам тогава — измънквам притеснено.
— Ще се видим по-късно, Ема — усмихва ми се Джак. — Беше ми много приятно да си поговорим.
IX
Когато си тръгвам от работа, все още цялата треперя и имам чувството, че всичко ми се върти — сякаш съм попаднала в някоя от онези вълшебни стъклени топки. О, колко щастлива си бях, докато си живеех като най-обикновено, потънало в дрямка селце! А сега какво? Идва Джак Харпър, разтърсва ме, навсякъде се разлетяват снежинки, всичко се замъглява и вече изобщо не знам какво да мисля.
Добре де, добре! Освен снежинките има и звездички. Мънички искрящи звездички на тайничко вълнение и тръпна възбуда.
Всеки път, когато уловя погледа или чуя гласа на Джак, в сърцето ми сякаш се забива стрела.
Което е смешно. И тъпо.
Конър е моето гадже. Конър е моето бъдеще. Конър ме обича и аз също го обичам. И двамата ще се местим да живеем заедно. И в апартамента си ще имаме паркет. И дървени капаци на прозорците. И кухненски шкафове с гранитен плот. Това е!
Това е.
Когато се прибирам вкъщи, заварвам Лиси коленичила на пода в хола да помага на Джемима да се напъха във възможно най-тясната черна кадифена рокля на света.
— Уаууу! — възкликвам, като изпускам чантата си. — Страхотно!
— Готово! — казва Лиси и се отпуска на пети. — Най-сетне успях да затворя проклетия й цип. Можеш ли да дишаш?
Джемима стои неподвижно като истукан. Двете с Лиси се споглеждаме.
— Джемима! — извиква Лиси разтревожено. — Можеш ли да дишаш?
— Май да — прошепва най-сетне Джемима. — Ще се оправя.
Много, много бавно, със сковано като бастун тяло, тя се отправя със ситни крачки към стола, на който е оставила чантата си — „Луи Вюитон“, естествено.