Можеш ли да пазиш тайна?
- Автор: Уикхем Маделин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Корнелия Великова-Дарева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Можеш ли да пазиш тайна?». Краткое содержание книги:
— Ами ако ти се припишка? — гледам я със зяпнала уста аз.
— Или ако после отидеш в дома му? — изкикотва се Лиси.
— Абсурд! — процежда Джемима. — Това е едва втората ни среща! Никакво ходене в дома му! — явно иска да възкликне ужасено Джемима, но едва-едва успява да си поема дъх. — Не се прави така… ако искаш диамант на пръста си.
— Добре де, ами ако пламнете от страст? — питам с интерес.
— Ами ако те награби в таксито? — хихика Лиси.
— Той не е такъв — изсъсква Джемима. — И ако искате да знаете, той всъщност е първи асистент на втория секретар на секретаря на държавната хазна.
С Лиси се споглеждаме. Не издържам и започвам да се кикотя.
— Не се смей на човека, Ема — скастря ме Лиси с пресилено сериозна физиономия. — Няма нищо лошо в това да си секретар. Винаги може да се издигне, да придобие квалификация…
— Ха-ха, много смешно — свива презрително устни Джемима. — Някой ден Кралицата ще го посвети в рицарство. Ще видим тогава дали ще се смеете.
— О, надявам се и тогава да се смея — отвръща Лиси. — Дори още повече. — Изведнъж забелязва, че Джемима стои до стола и напразно се опитва да докопа чантата си. — Божке! Ама ти изобщо не можеш да се прегънеш!
— Мога! — процежда Джемима и прави поредно отчаяно усилие да се наведе. — Разбира се, че мога! Ето, стигнах я! — Тя успява някак си да подхване дръжката с един от дългите си изкуствени нокти с ярък маникюр и триумфално мята чантата си на рамо. — Видя ли?!
— Ами ако ти предложи да идете да потанцувате някъде? — пита Лиси ехидно. — Тогава какво ще правиш, а?
По лицето на Джемима се изписва паника, но само след секунда тя отново се усмихва безметежно.
— Няма да ми предложи подобно нещо — натъртва Джемима. — Англичаните никога не го правят.
— Вярно — ухилва се Лиси. — Е, приятно прекарване.
Джемима се изнизва със ситни стъпчици през вратата, а аз се отпускам на дивана и се присягам да си взема някакво списание от масичката за кафе. Поглеждам Лиси, но тя се е вторачила пред себе си с напрегнат израз на лицето.
— Кондиционер! — изведнъж възкликва Лиси. — Ами да! Как може да съм толкова глупава!
Лиси започва да рови под дивана, измъква няколко листа с кръстословици от стари вестници и припряно търси тази, която й трябва.
Ама честно, на какво прилича това, а?!? Сякаш да си топ адвокат не натоварва достатъчно мозъка! През цялото си свободно време Лиси решава кръстословици, играе сложни партии шах чрез кореспонденция и решава някакви много специални шаради, с които редовно я захранва онова откачено общество на свръхумните, където членува. (Организацията им, естествено, не се казва така, ами нещо от сорта на „Нагласа на ума — за хора, които обичат да мислят“. А най-долу на брошурата им между другото небрежно се споменава със ситнички буквички, че коефициентът ти на интелигентност трябва да е минимум шестстотин, за да бъдеш приет за член.)
Когато не се сеща някоя дума, Лиси не вика „тъпа кръстословица“ и не я изхвърля, както бих направила аз, например. Тя си я запазва. И да речем след около три месеца, докато гледаме „Приятели“ или нещо подобно, изведнъж отговорът й идва. И Лиси буквално изпада в транс от щастие! Само защото е успяла да се сети последната дума от някоя кръстословица или каквото и да е там.
Лиси е най-старата ми приятелка, знаем се още от деца и аз много си я обичам. Ама понякога наистина не мога да я разбера.
— Какво е това? — питам, докато тя вписва отговора в квадратчетата. — Някоя кръстословица от 1993 г. ли?
— Ха-ха — отвръща ми тя разсеяно. — Та какво, казваш, ще правиш довечера?
— Ами… мисля да си седя тихо и кротко вкъщи — отговарям, прелиствайки списанието. — И да си прегледам дрехите, примерно — добавям, когато погледът ми попада върху статия, озаглаве на „Основна поддръжка на гардероба“.
— В смисъл?
— Да ги огледам за липсващи копчета и разпрани подгъви — казвам, четейки написаното в статията. — И да изчеткам всичките си сака с четка за дрехи.
— Ама ти имаш ли четка за дрехи?
— Добре де, с четка за коса в такъв случай.
— Аха, ясно — свива рамене Лиси. — Е, щом така си решила… Защото точно се чудех дали няма да искаш да излезем заедно.
— О! — възкликвам въодушевено и захвърлям списанието на пода. — Къде?
— Я виж какво имам тук!
Лиси ми намига закачливо и започва да рови за нещо из чантата си. После нарочно бавно измъква отвътре голям, ръждив на цвят ключодържател, на който виси един-единствен, нов-новеничък ключ.
— Какво е това? — питам озадачено… после изведнъж се досещам и изписквам възторжено: — Амиии! Не може да бъде!