Призована от сенките

— Не е твоя работа!

Реших да го оставя да си мисли, че съм била достатъчно смела, че да осъществя крайно опасно нахлуване в Сената — звучеше по-добре от истината. Всъщност, бях се завърнала от пътуване в бъдещето с Мирча, за да се натъкна на Консула да ни чака. Тя посегна към мен, аз инстинктивно се дръпнах назад и благодарение на моите нестабилни нови способности се върнах три дни назад в миналото. Бях се преместила във времето, но не и в пространството, така че все още се намирах във вътрешното светилище на вампирската част на МАГИЯ. Тъй като тяхното хранилище за магически предмети бе, буквално точно пред лицето ми, реших да си помогна с няколко неща, преди да се измъкна. Бързах, защото техните стражи, почти сигурно ги бяха алармирали, че съм там. Спрях само колкото да сграбча предметите от единия от рафтовете и едва забелязах останалите. Но тъй като шкафът за съхранение на вампирските ценни находки, бе по-висок от мен, бих се обзаложила, че не ги оставяха беззащитни.

— Ще се нуждаем от помощ във Феерия — изтъкна Приткин, правейки очевиден опит да обуздае темперамента си. — Ако си откраднала тези неща, би могла да вземеш още.

— Не възнамерявам да вземам останалите оръжия! Те са във война! — Може и да бях ядосана на Мирча, но да ги оставя на милостта на Распутин и неговите съюзници, не влизаше в плановете ми. Да не говорим, че и моят стар приятел Рейф беше с него. Там имаше достатъчно лоши вампири, но не бяха начернени с катран с една и съща четка, без значение какво му харесваше да мисли на Приткин.

— Във всеки случай, не мога да се върна там, без да използвам силите си, а аз се опитвам да избегна това.

— Защо? — той изглеждаше искрено озадачен. — Това е най-доброто оръжие, което имаш.

— Също е и най-ужасното. Както изтъкна, не знам какво правя. И ако объркам нещата, може да бъдат убити много хора.

— Затова ли не искаше да ни преместиш от Данте? — настояваше той. Когато кимнах, през лицето му премина израз, който едновременно разкриваше обърканост и гняв.

— Това няма смисъл. Ти ни отведе в деветнадесети век, когато по-рано се опитваше да се измъкнеш от мен!

— Не съм го направила!

— Аз бях там, ако си спомняш — отвърна ми ядосано — Твоят любовник едва не ме уби!

Освен, ако не се брои едно вън-от-тялото преживяване, Мирча и аз не бяхме любовници. И благодарение на проклятието, не можех да рискувам това някога да се случи. Както и да е, нямах намерение да обяснявам това на Приткин. Не беше негова работа, а и ми беше омръзнало от чувството, че постоянно бях на съд и той беше съдия, защитник и, може би, палач.

— Не ме интересува дали вярваш или не — казах, толкова спокойно, колкото можех да се контролирам. — Но нямах нищо общо с това. Силата просто избухна… Не знам защо. Единственото нещо, което направих беше да ни измъкна от там, толкова бързо, колкото бе възможно.

— Пития контролира силата, не обратното — каза Приткин, наричайки ме лъжец.