Призована от сенките
- Автор: Ченс Карен
- Язык: болгарский
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Призована от сенките». Краткое содержание книги:
Осъзнах се на линолеума на пода на ателието на Мак, опитвайки се отново да се науча как се диша. Вдигнах поглед, за да видя Мак да държи здраво китките на Приткин. Той, очевидно, го отдръпваше от мен, и ми се искаше да го разцелувам за това, ако не треперех толкова силно, че ми беше трудно дори да седна. След като беше разрешил неотложния проблем, той пусна ръцете на Приткин и се обърна към мен.
— Добре ли си? Каси, чуваш ли ме? — Кимнах, неспособна да направя друго в момента. — Добре. — Изглеждаше откачил, а неговото обикновено спокойно К̀во-става-човече отношение напълно изчезна. — Стой, където си и веднага се връщам. Каквото и да става, не докосвай нищо!
Мак изчезна през вратата, която отвеждаше извън ателието и чух течаща вода. Болката се беше оттеглила, но споменът за начина, по който беше прогорила пътя си през тялото ми, остави послеобраз от ослепителна светлина, която нараняваше ретината ми. Нервните ми окончания пулсираха с ярки припомняния и въпреки че вече нямах вече гърчове, лек тремор като че ли се беше появил трайно. Ужасно се страхувах да се движа, защото се безпокоях, че може случайно да го задействам отново.
Смътно осъзнах, че задъханото дишане, което чувах, не беше само моето и извъртях очи настрани, без да помръдвам главата си. Съзрях Приткин, лежащ по гръб, втренчен в тавана с изцъклени подбелени очи. Лицето му беше зачервено, мускулите — опънати, а дишането повърхностно като моето. Хрумна ми, че може би не съм била единствената засегната. Мак се върна с влажна кърпа и я постави на челото ми. Бях на път да му кажа, че се нуждая от малко повече от това — като доза кодеин или бутилка уиски — но дребният жест изглежда помогна. Наблюдавах една нощна пеперуда да обикаля халогенните светлини и се опитвах да си възвърна контрола на движенията. Самата идея да седна звучеше безумно, така че докато Мак се грижеше за Приткин, лежах долу и мислех. Дори в сравнение с някои забележителни преживявания в миналото, бях имала нещо, което можех да квалифицирам като най-лудия ден в живота си. Така че, може би беше разбираемо, че щеше да ми отнеме толкова дълго време да измисля нещо.
През целия ден се бях държала странно около мъже. Обикновено, забелязвах привлекателни момчета колкото и останалите жени, но бях имала години, за да се науча как да се любувам отдалеч и след това да отмина. Да живееш в бягство означаваше, че с всеки мъж, с който се забърквах, получаваше като допълнителен бонус смъртна заплаха. Тъй като не исках някой да пострада, се опитвах да спазвам дистанция, а практиката, както казват, те прави перфектен.
Открих, че ми е трудно да се концентрирам около Казанова и Чавез, но пък какво толкова. Те и двамата бяха зашеметяващи красавци, да не говорим, че и обладани от инкубуси. Приех, че съм реагирала, както се очаква от всяка една хетеросексуална жена около тях и бях благодарна, че не бях завлякла единия или и двамата към най-близкия килер. Но Приткин беше друго нещо.
Не само, че го намирах за напълно непоносим от момента, в който се срещнахме, но, освен това, никога не го бях мислила за особено привлекателен до днес. Добре, бях склонна да призная, че тялото му беше доста хубаво и лицето му не беше чак толкова лошо, когато не носеше обичайната си подигравателна усмивка. Косата му беше жалка, изглеждаше сякаш е била оформена с Weed Eater, но никой не е съвършен. Но Приткин определено не беше мой тип. Никога не съм харесвала руси мъже, особено смъртоносни такива, на които, вероятно, името ми беше в челните позиции на списъка с целите им. Но изведнъж сериозно бях хлътнала по него.
Рязко седнах, чувствайки гадене, и едва успях да хвана кърпата, преди да падне в скута ми. Ами ако Мирча си играеше с проклятието, опитвайки се да ме принуди да завърша ритуала? Знаех, че може да го направи, тъй като вече го беше променял веднъж, за да приема Томас на негово място. Може би можеше да го измени така, че да възникнат повече от приятелски взаимоотношения — много повече, ако сега беше готов на всичко, за да продължи. Покрих очите си с ръце и един друг вид болка ме прониза. Идеята, че Мирча може и да не го е грижа кой ще завърши церемонията, стига да стана Пития накрая, ми подейства като студен юмрук в гърдите. След няколко минути се надигнах от пода, използвайки масата за татуировки за опора. Изненадващо, тялото ми не възрази.