В земята пламък се крие

Горене, горене, горене. Кърр сграбчваше пламъците на съня и като с ножове разсичаше болката, налагайки се с правотата на огъня, удряйки измореното си, почерняло сърце. Изгори го, изсуши болката. Заслужавам да бъда наказан. Реалността бе много по-безболезнена от този сън, затова й нямаше доверие.

— Не трябва да правиш това! — каза му гласът. — Не съм дошъл да те наказвам. Не използвай пламъците ми, за да се нараниш.

Искам да бъда наранен. Знаеш какво причиних на Тинеи. Знаеш, че я изоставих в търсенето си на отговори. Как може да казваш, че не заслужавам наказание? Душата ми ще се чувства по-добре кървяща.

— Значи ти си експертът? — с оттенък веселие попита гласът. — Отдавна исках да си взема няколко почивни дни. Нещо против да ме заместиш?

Не ми се подигравай. Доведох тези хора в капан — дори сега Съветът може да подготвя убийството ни. Смърт! Защо бе убит Уайра? Парлевааг напразно ли умря? При всеки избор поемах по грешния път. Други страдат заради грешките ми.

— Слез на земята! — изръмжа гласът. — Ти си само човек, повел човеци. Въз основа на какъв стандарт оценяваш усилията си? Този на бог? Остави огъня и коленичи. Дойдох да те пречупя.

Да ме пречупиш? Това разбирам. Нека боли много.

Без предупреждение заговори друг глас — нежният, мелодичен глас на онази, която бе обичал през целия си живот.

— Прощавам ти! — прошепна Тинеи. — Прощавам ти.

Не, не, не! Не можеш да ми простиш! Сторих неправда!

— Зная, непоклатими! — изрече старото си обръщение към него с цялата нежност, която помнеше. — Затова ти прощавам.

— Нямаше никакво оправдание за много от нещата, които си сторил — настоя първият глас.

Образи, които Кърр бе смятал за отдавна погребани, отново прелитаха из ума на стария фермер. Срамът се надигна като вълна, задушавайки го.

— Никакво оправдание. А тя ти прощава. Остави ножа. Ако тя избира да не те нарани, защо да се наказваш сам?

По-високо се издигна вълната на срам, сетне се разстла над него и се оттегли, оставяйки го все още прав.

— Здрав си, непоклатими! — изкикоти се гласът й. — Но не толкова, колкото се страхуваш.

Думите й бяха като тарани, които го притиснаха на колене. Вълната се издигна отново, този път поваляйки го на пода. И през цялото това време пламъците фучаха около него.

В ума му се появи видение — кашлящата Тинеи, която се опитва да му помогне да събере овцете. Кърр осъзнаваше, че тя не трябва да е там, но бе настоял да отведе овце за пиршеството на Средозимника…

Тя се обърна и го погледна, състрадание изписано на ясноокото й лице.