В земята пламък се крие
- Автор: Киркпатрик Рассел
- Серия: Небесен огън #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: MBG Books
- ISBN: 978-954-2989-12-7
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «В земята пламък се крие». Краткое содержание книги:
„Зaдължитeлнo чeтивo зa пoчитaтeлитe нa приключeнcкo фeнтъзи“— The Canberra Times
Гласът заговори отново, богатството на звука галещо възприятията като хладна вода в гореща лятна нощ.
— Това е обичта, която хората таят за теб — рече гласът. — Погледни я добре. Виж колко широка, колко висока и колко дълбока е тя!
Обич? За мен? Кой си ти?
Кубът започна да се накланя, а може би Лийт се издигаше нагоре. Върхът на фигурата се простираше в неразгадаема далечина.
— Погледни по-внимателно! — напъти го гласът.
Той изпълни заръката и видя, че от повърхността на куба бе отчупено малко късче.
— Виждаш ли това? — рече гласът. — Това парченце показва колко от тази обич ще използваш през живота си. Съзри колко много остава.
Лийт погледна и обширните мащаби на тази обич започнаха да го заливат, обгръщайки го като вълна, натискайки го към дъното на океана, удавяйки го.
— Нищо сторено от теб, без значение колко глупаво, не ще изчерпи любовта, която семейството и приятелите ти изпитват към теб.
Защо ми е да сънувам подобно нещо?
— Когато се почувстваш сам, необичан или изоставен, ще ти напомням за видяното.
Визията изчезна и гласът утихна.
Малката Индретт плачеше под чистия огън, тялото й потръпващо от спомена на стореното й от баща й нощ подир нощ през всички онези години. Постепенно, изниквайки в съновното й съзнание, споменът за Северното сияние я обгърна и внезапно тя видя звездите да танцуват в огъня пред нея и около нея, пеейки:
Значи си бил ти — помисли си тя. Ти си Северното сияние. Защо не съм те познала?
— Защото не беше готова за баща — дойде отговорът. — Дойдох по единствения начин, който можеше да понесеш.
Моля те, не си отивай — помоли се тя на огъня. Вече се тресеше неудържимо, сякаш пламъците около нея се бяха превърнали в лед.
— Нямам такова намерение — рече гласът.
И никога няма да ме оставиш сама отново?
— Никога — гласът отекна пълно из ума й, давайки й ключа от тайната кутия, която наричаше свое безчестие. Никога, каза той. Треперенето й спря, когато тя погледна в кутията и не видя срам. Никакъв срам.
Манум се озова проснат на пода, обезоръжен и нападнат от невидян враг. Донесли са със себе си някакъв пламък — догади се Търговецът. Точно като фавониянското село. Но тогавашното враждебно усещане за злина този път липсваше. Тази комбинация от фактори му нашепваше, че сънува.
— Свали си ризата! — напъти го дълбок глас. — Инак не мога да ти помогна.
С какво да ми помогнеш? Кой си ти?
— Винаги си изпитвал затруднения да се доверяваш на хората — не беше въпрос.
Това е единственият начин да се оцелее като Търговец! — рязко отвърна Манум.
— И само толкова — оцеляване. Свали си ризата.
Но…
— Може да си свалиш и обувките. Бих искал да направя нещо за краката.
Пусни ме тогава.
— Мога ли да ти се доверя? — попита гласът с нотка на веселост. Пламъкът отслабна и Манум установи, че може да се изправи на колене. С треперещи пръсти свали ризата си.