В земята пламък се крие
- Автор: Киркпатрик Рассел
- Серия: Небесен огън #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: MBG Books
- ISBN: 978-954-2989-12-7
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «В земята пламък се крие». Краткое содержание книги:
„Зaдължитeлнo чeтивo зa пoчитaтeлитe нa приключeнcкo фeнтъзи“— The Canberra Times
— Тези белези те боляха, нали? — отбеляза гласът.
Нищо в сравнение с вътрешната болка. Не би повярвал какви кошмари сънувах.
— Бих. Андратан. Фавония. Брейданската пустош. Уитвества. Видях всичко, мен също ме нарани. Сега се наведи.
Манум изложи белязания си гръб. За миг нищо не се случи, сетне Търговецът зърна малки огнени нишки да пълзят по пода. Те плъзнаха по ръцете и краката му, срещайки се на гърба. Докосваха го като мехлем, като безброй нежни пръсти.
— Краката ти.
Защо правиш това?
— Символичен жест. Това са външните белези. Ще ми позволиш ли?
Да! — викна сърцето му, преди умът да е организирал някаква защита.
— Както лекувам краката ти, така излекувам и бъдещето ти. Ще бъдеш служител на Фалта. Гърбът ти ще носи тежестта й. Нозете ти ще крачат по пътя й. Ще й дадеш ли бъдещето си?
Да.
Той свали обувки и допря стъпала до пламъка.
Отшелникът коленичи пред пламъка с наведена глава и разперени ръце. Сън или не, той бе убеден в реалността му. Знаеше, че подобни видения могат да бъдат едновременно сън и истина.
— Детето ми, детето ми! — с печал изрече гласът. — Толкова дълго ме познаваш, а още не си ме познал.
Използвай ме, използвай ме! — умоляваше мъжът. Искам да бъда твой слуга.
— И имах намерение да си послужа с теб — отвърна гласът. — Ала ти не бе доволен с ролята, която ти бях отредил. Тъй да бъде. Ще продължа да те зова, все така ще чуваш гласа ми. Един ден, дете мое, ще осъзнаеш, че съм много повече от това, за което си смятал.
Просто ми позволи да бъда най-нищожния ти слуга — примоли се отшелникът.
— Чувам словата ти — рече гласът, не грубо. — Но също така съзирам какво е изписано в сърцето ти. Дори и така те приемам. Ще продължа да те миропомазвам, с надеждата, че някой ден ще ми позволиш да те изпълня.
Посвещавам живота си на теб — закле се снежнокосият мъж. Ще сторя каквото кажеш.
— Тъй да бъде — бе отговорът. — Нека неразбиращият бъде като онзи, воден от оглавник.
Отшелникът не разбра думите на господаря си, но се бе проснал пред него с позната скромност.
Превита от мощта на яркия огън, Стела осъзна, че едва може да диша.
Какво става? — изпищя тя. Махай се! Остави ме на мира!
Този кошмар не приличаше на останалите й, в които биваше преследвана от сенчести непознати, сграбчвана от непохватни невидими ръце — бе различен и все пак имаше сходство. Тук нападателят й бе по-скоро загатнат, но пак си оставаше нападател. Не можеше да го види, но усещаше присъствието му. Махай се!
— Но ти ме зовеш с години! — отекна богат, звучен глас в ума й. — Сигурна ли си, че искаш да си ида?
Невидима ръка хвана нейната.
Почакай малко. Кой си ти? Пусни ме! Нека те видя! Стела се сражаваше с непоносимата тежест на светлината.
— Би било по-добре да видиш себе си — рече гласът и стаята изчезна.
Тя стоеше в подножието на тревист хълм, поглеждайки надолу към гледка, която й бе добре позната. Там пред нея се простираше езерото. Зад малкия вир стоеше селцето Лулеа. Стела заплака, сърцето й пронизано от копнежа, разрушил предпазливо издиганите прегради.
През сълзите съзря група деца — не, не деца — млади мъже и жени — плуващи и почивайки си на брега на езерото. Там стоеше дребната сладурана Лони, поне три инча по-висока от спомена, най-добрата й приятелка Хермеса с нова прическа, Инсуза — друго момиче от селото. С тях бяха Хейн и Друин. Не можеше да забрави това лице. Те разговаряха и тя се заслуша.
— Водата още е малко студена — казваше Лони.
— Клечорана! — подигра й се Друин. — Върви да си играеш с бебочетата. Остави големите да плуват.
— Теб напоследък често те виждам в езерото — отбеляза Хермеса, накланяйки глава настрани, докато говореше на Друин.
Широкоплещестото момче леко се изчерви.
— Езерото е приятно лете.
— Или по-скоро вече никой не може да те надплува сега, когато Стела я няма? — сладко рече Хермеса.
Благодаря ти, приятелко! — искаше да изкрещи Стела.
— Тя ми липсва! — тихо каза Инсуза. — Лийт също. Не останаха интересни хора.