И за Америка като за Америка

Вечерята — най-типично американско ядене, — печени ребърца и пилешко месо, приготвено очевидно за госта, е вече към края си.

След вечерята домакинята ни кани да се качим на горния етаж на къщата, където ще ни покаже един филм и някой от репортажите на дъщеря си… Както виждате, нищо ново… И тук, и навсякъде по света телевизията е сила. И майчинството си е майчинство. Никак, ама никак не ми се гледаха репортажите на дъщеря и, ама ха де… Горе, в малка уютна стаичка, разположена на полуетажа, ще си пием кафето. Счетоводителят е вече седнал, дори не съм забелязал кога ни е изоставил, за да си пусне телевизора и да си гледа баскетболния мач… Не се и извинява за това…

Филмът на дъщерята е за борбата на черните за равноправие… Някои от кадрите са отпреди сто години, други от по-близкото минало. Познат, банален, бих казал, филм. Това, което ме впечатлява, е, че точно него ми показват… Значи нещо някъде си го има…

Още ще гледам, още ще питам…

Часът е девет и половина. Времето ми изтече. Утре трябват точни ръце и чиста глава, защото рядко, много рядко е да видиш недоспал американец, със сенки под очите, с разсеяно изражение на лицето. Здравите начала на американския начин на живот са се отпечатали най-напред върху лицата на хората…

Разделяме се е ръкостискания и леки поклони. Гостите остават вътре прави, аз излизам, сподирен от домакинята донякъде, от домакина — до колата. Той пак ще повтори онова, което ми казаха и фермерът в Тера Хота, и седемте интелектуални в Чикаго, и докторът: «Винаги сте добре дошли в нашия дом, пишете ни, и ние ще ви пишем… Благодарим за честта, че сте отделили време за нашия дом» — и пак така, като че ли утре ще се видим отново, си казваме: «Бай, бай…» Колата провира фаровете си по обратната плетеница от пътища. И когато оставам сам в нощта, сред шишовете на подканящите ме да бързам и да не променям непрекъснато посоката си коли, аз съм почти сигурен, че отново ще се объркам, но съм поне по-спокоен. Който и основен «уей» да хвана, държа си само него, все ще стигна града…

Преди да разкажа още за черните хора на Америка, ще посоча едно интересно изследване, свързано с проблема женска красота. 70% от американките, минат ли четиридесетте, смятат за нормално и дори задължително да си направят пластична операция. Това не е никакъв проблем, освен финансов.

75% обаче посочват, че след като са сменили цвета на косата си, интересът на мъжете към тях определено е нараснал, при това предимно при изрусените жени.

— Защо? — попитах една дама.

— Знае ли ги човек мъжете защо повече харесват русите…

— Може би — казвам, — защото са твърде много черните мъже…

— Може би — казва тя…

Негърките обаче не могат да се изрусят дори и да искат. Макар че интересът на мъжете към една хубава негърка едва ли особено се влияе от цвета на нейната коса…

Черните във Вашингтон са повече от белите. Да не казвам пък, с риск да обидя другата половина, че те са и безспорно по-хубавата част от населението на града. Жените са хванали цаката на своите диви и непокорни коси и са ги оплели на плитки. Косата на днешната негърка вече е покорена от стотици плитки. В джунглата на негърската коса са прокарани пътища, станало е някак си по-светло, по-подредено. И мъжете негри си имат своя мода. Те пък се подстригват високо. На някои от тях косата им е направена като навес, иди ще бъде по-точно, ако кажа, като каскет… Този каскет няма късане, няма износване. Може модата на каскета да се промени за това си има бръснари — ще прекроят косата и тя пак стане такава, каквато негърът я иска. По-голям проблем е да се прекрои това, което го няма. Това са тъжни мисли за мене и за моята коса, та тях ги отминавам… Видях стъписващи в изящността на облеклото и физиката си негърки. В района на Бевърли Хилс, най-богатия квартал не само на Лос Анжелос, но, както казват, и в света, се нагледах на хубави черни момичета, на достолепни дами, яхнали изящни бели коли. Негрите традиционно боготворят белия цвят. Черната жена се вози (ако кесията й позволява това) в бяла кола. Черните шофьори на автобуси, чиновници, портиери са задължително с бяла риза и най-често с червена вратовръзка. Каква сила иде от тия хора, каква власт на човешкото тяло, каква мощ на плътта и страстите. Мисля, че без черните Америка би била една много сива и дори невзрачна страна в много отношения. Черните разбират това. «Блек из бютифул» не е измислено случайно. То, освен нуждата да се оцелее в миналото столетие, в днешното е родило и едно силно обратно самочувствие — не са единици черните, които сега гледат на белите така, както някога те са гледали на тях… В един супермаркет във Вашингтон момиче продаваше само на черни, като на мене и придружителката ми демонстративно не обръщаше внимание. Бялата жена се разсърди, но забележката и бе деликатна. Момичето продължи да си дъвче дъвката. Четката за зъби, която купувах, не бе поставена пред мен внимателно и с усмивка, както навсякъде става в Америка, а подхвърлена. Точно както в български магазин. Погледнах това момиче в очите. Не прочетох в тях изгаряща любов към белия човек. Този едва ли е единственият подобен случай, навярно другаде също се случва.