И за Америка като за Америка
- Автор: Семов Марко
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Пейо К. Яворов»
- Жанр: Публицистика
Электронная книга - «И за Америка като за Америка». Краткое содержание книги:
— Следвайте ме — казва той. И седна зад кормилото си. Аз седнах зад моето…
Сега пък нов късмет. У негри ще прекарвам вечерта… Сам не зная какво точно усещам, ала ме човърка нещо отвътре. Да са ми неприятни черните, не са. Да имам робовладелческа кръв в потеклото си, засега такива данни няма. Човекът изглеждаше мек, даже ленив, но не това ме дразни. С прошарената си къдрава коса даже е симпатичен. А какво тогава ми има — питах се, докато карах колата след него… Питах се и отподир, когато прекрачих прага на къщата му.
Типична Америка, типични американци, живеят далеч от града, макар че и дотам все е град… Пръснат, нисък, въртим, сучем, колите постепенно се разреждат, докато съвсем намалеят. Ето и неговата къща. Като всички други — на земята, широка, с вече известните 200–300 квадрата. Отпреде й няколко коли — това са другите гости, външната лампа свети, както светят лампите пред нашите селски къщи, когато чакат гости. Спряхме, излезе стопанката, подава ми ръка, казва своето «уелкъм» и ме кани вътре. Вътрето е една подредена маса, която стои и ме чака. В холче, което е в ниската част на къщата, са насядали още седем-осем черни. Само черни… Запознавам се, бъбря извинения, препотявам се от това, че тъй достойно представих българската техническа мисъл.
Както винаги беше досега, и тук домакините имат точна информация какво екземплярче от екзотичния свят на Изтока им е изпратил господ. В информацията за мен пише какво съм работил, какво сега работя. Какво съм завършил, каква е жена ми, какви са децата ми, на колко съм години, къде съм роден, къде живея… Имам ли написани книги, какви са те… Малко, спретнато портретче… Тъй че няма какво — не съм по-долу от тях, мисля си, турско да стане. Я да се държа по така!…
Домакинята се оказва приятна шейсетгодишна жена — в Америка, както се вижда, моето нежно число е от шейсетте нагоре…
Първата мисъл, която ми минава през ума, като малко нещо овладявам положението, е, че тук сега, при тия черни, няма как да не се разквасим и освежим… Историята обаче скоро се оказва същата, както навсякъде — една бутилка шампанско за десетина души… Ако искам, тази половин чашка мога да си я целуна, ако искам, мога да си я пазя за снимката, която ще направим, преди да си тръгна…
С тези хора — меки, добри, възпитани не в първичните партийни организации или в курсовете на АОНСУ, водихме всякакви разговори. Ние, мъжете, прави, а жените седнали. Близваме — да ме извини читателят, но това е най-точната дума — малкото съдържимо в големите чаши и засега разговаряме най-общо.
Къде вече съм бил, какво съм видял, какви са впечатленията ми от Америка…
На свой ред питам аз:
— Вие еднакво откровено ли разговаряте по вашите си проблеми, когато сте сами и когато сте с чужденци?
Доста непонятен за американското мислене въпрос.
Отговарят ми:
— Разбира се, ние за всичко говорим открито. А у вас, ако човек говори срещу правителството, срещу държавния глава, какво става?
— Отива в затвора — отговарям искрено. — Едва преди месец отменихме този член от конституцията.
Така казвам, но зная, че този «член» по българските земи всъщност никога няма да бъде отменен. На власт ли е българинът, обича темане. Излезеш ли насреща му — милост няма…
Иначе много обича да говори за демокрация, за Европа, даже повече и от самите американци.
— Кой решава дали да се публикува една политическа книга?
Да му отговарям ли, или пак да се пиша патриот.
Все още сме прави, оглеждаме се любезно…
Аз обаче продължавам да недоумявам защо тия хора не са сложили на масата една бутилка водка, че да ми се напълни окото, да ми се развълнува кръвта, да извадят от тия салати и сельодки, каквито има колкото щеш във всеки магазин и съвсем не обръщат джоба ти наопаки. Па да ги ударим чашите, да звъннат, па тогава да видиш дружба между бели и черни… Какъв опит имаме ние в това отношение, натрупан със съветските хора… Няма как — дъвча ръба на чашата и бистря тънки разговори… Както и другаде, приказката тръгва откъде съм, каква е моята страна.
Преди да тръгна за Америка, знаещи хора ми казаха едно важно правило. В Америка се говори открито и прямо. Колкото по-направо стигаш целта, толкова американецът повече те уважава… От такава гледна точка трябва доста уважение да съм натрупал в Америка, защото твърде направо си поставях въпросите. А и няма въпрос, по който може да се каже, че съм проявил вродената си деликатност…