И за Америка като за Америка
- Автор: Семов Марко
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Пейо К. Яворов»
- Жанр: Публицистика
Электронная книга - «И за Америка като за Америка». Краткое содержание книги:
— Тук само аз съм бял — казвам… — Това израз ли е на вечния антагонизъм между белите и черните в Америка?…
Поглеждат ме… Кой ще вземе думата… Следва онова, което и другаде видях. Мъжът — предполагаемата глава на къщата, държи централно място на трапезата, но вечерта е в ръцете на домакинята. Мери Кросли е учителка. Тя говори така меко с мене, като че съм неин ученик, който все не може да разбере какво го питат. И така приятно се усмихва, че скоро онова чувство към черните, което одеве не знаех какво е, като се срещнахме с мъжа й, и което и сега не зная точно какво е, вече се топи и губи…
— Отдавна — казва тя, — много отдавна, отпреди сто години, този проблем не е същият… По-скоро той вече въобще не е проблем на белите, а на нас — черните…
Целият съм слух и с претенции за най-внимателния слушател в тази част на земното кълбо.
— От една страна, проблемите на черните се дължат на по-ниското им образование — продължава тя…
Поглеждам я, погледът ми задава въпроси.
Жената продължава:
— По исторически причини една немалка част от черното население и до днес е в по-бедните слоеве на обществото.
За да им покажа колко възпитам човек съм, оглеждам добре подредената къща — демек, за каква бедност говорите, моля ви се.
— Нас не гледайте — казва жената и много внимателно погалва чашата си… — Поради тази икономическа изостаналост мнозина от черните не получават добро образование и работата, която вършат, е с по-ниско качество… Ние сме учителки. Мъжът ми е счетоводител, Чарлз — казва тя и кимва с глава към другия джентълмен, който леко се покланя — е зъболекар. Неговата дъщеря — тя посочва към една по-млада дама — е също зъболекар… Но ние, може да се каже, сме преуспели хора. Е, не кой знае колко…
Не ровичкам тази тема. Това, на което те му викат средно или под средното положение, за нас в България е едно супер богатство. Кой българин, ако има такава богато обзаведена къща, три коли и едно камионче отпред, няколко телевизора, хладилник с десетина килограма замръзнало месо и още толкова плодове и зеленчуци, два пъти по толкова салами, суджуци и шунки, кой, пак казвам, ако е достигнал това имане, няма да се смята за богат и пребогат… Един такъв да имаме, сто пъти да са го описали вестниците. За тях това е минимумът или малко над него. Поради което пак съм слух по негърския въпрос…
— Има и друго — казва жената. — Особено в Алабама, където формите на робството бяха най-жестоки, е останала една психологическа нагласа, която ни е помогнала да оцелеем… Оттогава идва известната поговорка — черното е хубаво — «блек из бютифул»…
Щом си черен, това е достатъчно, за да бъдеш харесван от другите. Трудно ми е да кажа доколко тази философия ни е помогнала, доколко ни е навредила. Защото много хора й вярват и до днес. Много хора живеят според нея. И не учат, и не се стремят особено много да се издигнат в обществото… Вие ще бъдете в Ню Йорк, нали?
Кимам с глава.
— Там, в Харлем, в Бронкс, ще видите — цели квартали, големи колкото Мемфис, в които никой не работи и не иска да работи. Живеят от социалните помощи на държавата. Дъщеря ми — виждам гордост да напира в думите й — работи в телевизията…
— Така ли — казвам… — О’йес…
— Репортер е в Ен Би Си…
— Така ли — пак казвам и извивам глас, вече като истински американец. — Но това е много добре…
— Тя живее в Ню Йорк — отново показва нескрита вътрешна, и не само вътрешна, гордост майката — и познава живота на черните. И не се страхува да ходи там…
Какво значи това «там», ще разбера истински, като отида в Ню Йорк… Сега само запомням начина, по който тази интелигентна жена означи мястото на негърските райони в Ню Йорк…
— Знаете ли — казва тя, — че цели поколения, в цели родове от негри, никой никога не е работил…
Правя вече недвусмислена балканска физиономия, което най-добре ние изразяваме с две думи «Хайде бе…»
— Нещо повече — продължава жената, — мнозина от тях не познават и някой, който въобще някога да е работил, па било и един час…
Правя си моята физиономия още по-силно, чак разпервам ръце и едва не събарям една кана, сложена зад гърба ми…
— А от какво живеят?…
— От социалните помощи — казва тя…
Пускам в действие класовия анализ, на който винаги съм бил бог:
— Значи това са част от безработните, от високия процент безработни, с които е известна Америка…
Жената ме поглежда, поглеждат ме този път и другите. Което аз тълкувам като изненада от това, колко образован човек е влязъл в къщата им…