Грешница на любовта
- Автор: Смит Барбара Доусон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Долчинков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Грешница на любовта». Краткое содержание книги:
— Мръсни тайни? — намръщи се графът. — Ако имате предвид дуела, на който се дължи накуцването му, това е стара история, която не е достатъчна да бъде определен като убиец. Тогава той дори не е стрелял в противника си, а във въздуха.
— Нямах предвид точно този случай.
— Но какви други тайни би могъл да има той?
Изабел стисна устни и се загледа напред.
— Нямам право да ви ги разкривам.
Тази тайнственост влудяваше Керн. Искаше му се да измъкне истината от нея с целувки, да гали това прекрасно тяло, докато тя не отстъпеше и не разголеше пред него както тялото, така и душата си. Искаше му се да намери най-близкия хан и да довърши онова, което двамата бяха започнали вчера.
По дяволите, той заслужаваше да бъде бит с камшик. Въпреки че беше сгоден за Хелън, копнееше по Изабел.
Графът насочи вниманието си към улицата и стисна здраво юздите.
— В такъв случай ще разпитаме лорд Реймънд.
— Не! — възрази тя. — Не искам да се месите.
— Независимо дали това ви харесва или не, аз вече съм замесен. Сега искам да ми кажете дали в дневника на майка ви са изброени и други господа.
— Вече ви казах достатъчно.
— Казахте ми твърде малко. Искам да прочета целите проклети мемоари. Къде са те, по дяволите?
Тя подскочи, сякаш я бяха уболи с игла.
— Скрила съм ги на сигурно място, където не могат да бъдат намерени от някой благороден сноб като вас.
— Значи трябва да повярвам на думата ви за тези обвинения. Сигурно ме мислите за пълен глупак.
Изабел го изгледа с изпепеляващ поглед.
— Напротив, милорд, аз изобщо не мисля за вас.
Дявол да я вземе с нейната дързост. Половината нощ той бе лежал, без да заспи, мислейки само за нея. Въпреки предизвикателните й думи, все още си спомняше реакцията й на милувките му. Как бе отвръщала на целувките му, как му беше помогнала да свали дрехите й, за да може да погали меките й гърди.
Той хвана юздите с една ръка и сложи другата върху нейната в скута й. Топлината на плътта й проникна през тънките му ръкавици за езда.
— Лъжкиня — каза той с дрезгав глас. — Изкушавате ме да докажа, че безразличието ви е престорено. Признайте си. Вие ме желаете също толкова, колкото и аз вас.
Предизвикателството му остави Изабел без дъх. Въпреки че слънцето обливаше лорд Керн с ярката си светлина, той излъчваше някаква дива сила. Докато управляваше файтона само с една ръка, той с лекота я възбуждаше с думи. За свой огромен ужас Изабел откри, че тялото й отвръщаше на мъжкото му привличане. Ниско в слабините й нещо пулсираше. Дори тук, пред целия свят, тя искаше той да премести пръстите си към крака й, да ги плъзне по-високо… по-високо…
Изабел отблъсна ръката му.
— Гледайте си пътя. Не искам да ни пребиете някъде.
Той се изсмя мрачно.
— Карането ми е последното нещо, което би могло да ви навреди. По-скоро можете да се опарите от дързостта, с която отправяте обвинения към влиятелни мъже.
Тя беше благодарна за смяната на темата.
— Значи признавате, че един от тези аристократи е убил майка ми.
— Съгласен съм, че сред тях има аморални типове, които са способни на убийство. Но нито баща ми, нито лорд Реймънд, са между тях. — Той насочи файтона към бордюра. — И искам да знаете, че възнамерявам да ви докажа това.
Дявол да го вземе, защо си пъхаше носа в нейните работи? Как щеше да успее да измъкне верни отговори от лорд Реймънд, след като Керн щеше да я гледа намръщено през цялото време и да защитава мъжа, когото разпитваше? И все пак трябваше да опита, въпреки че нямаше начин да се отърве от графа.
Вече бяха пристигнали пред църквата „Свети Джордж“ с нейния коринтски портал и красива камбанария Керн скочи на земята да върже коня, след което отиде да помогне на Изабел да слезе. Тя не искаше да приеме помощта му и той го знаеше, личеше си по подигравателните пламъчета в очите му. Арогантно копеле. Изабел обаче знаеше, че нямаше да успее да слезе грациозно толкова отвисоко. Графът обви големите си ръце около кръста й и я свали на паважа. Тялото й сякаш пламна на местата, където я беше докоснал, и Изабел побърза да тръгне по пътеката.
В църквата миришеше на восък и влажен камък. Стъпките им отекваха силно. Пейките бяха празни, а свещите не бяха запалени.