Тайната на Валантайн
- Автор: Каултър Катрин
- Серия: the legacy #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анжела Лазарова-Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на Валантайн». Краткое содержание книги:
— Бих казал, че утре ще се смеете още повече, когато отидете да яздите.
— Да яздя? Както съм правила у дома? О, не, сър, графът и графинята едва ли държат толкова отпуснато своите слуги, а аз съм точно това. В Америка щях да бъда чиновничка, но тук, естествено, съм с ранг само на прислужница.
— Вие вечеряте с графа и графинята.
— Това е нещо съвсем друго. Те просто искат да научат всичко за Джеймс. Той им липсва.
— Да, той е интересен човек. Преживя толкова много неща, но не се предаде и дори стана по-силен и по-мъдър след всичко това.
— О, знам, че съпругата и детето му са умрели.
— Всъщност това е само едно от многото неща. Сега си внимавайте в краката. Тези стъпала могат да бъдат опасни за всички жени, както и за мъже, ако са попрекалили с пиенето.
Джеси не каза нищо повече, докато интелигентният възрастен мъж не я доведе до най-долното от внушителните дъбови стъпала. Най-после тя стъпи стабилно върху черно-белия италиански мрамор на преддверието, което беше по-голямо от целия първи етаж на бащината й къща.
Чувстваше се точно като човек от дълбоката провинция. Смехът й беше изчезнал. Тя се огледа и усети същия ужас, който беше изпитала, когато влезе през онези двойни, почти катедрални врати, с техните огромни месингови чукала във формата на лъвски глави.
— Никога не съм си представяла, че може да съществува такава разкошна къща, сър.
— Ще свикнете с нея. Като дете дукесата я мразеше, намираше я за студена и смазваща, но сега вече страшно се гордее с нея. Хайде сега да ви заведа при графа и дукесата. Тази вечер те са в малката Златна стая. Господин Сампсън смяташе, че през първата ви вечер тук, там ще се чувствате най-добре.
— Според Джеймс графът е нарекъл жена си „дукесата“ още когато била на девет години.
— Да, точно така.
— Вие гост ли сте тук, сър? Или също сте граф? А може би дук?
— Доколкото знам, не съм такъв. А сега искам да вдигнете главата си високо, да изправите раменете си и да се усмихвате. Дръжте се така, сякаш сте кралицата на Америка, която е благоволила да ни посети. Ще се опитате ли да го направите?
Джеси преглътна притеснено.
— Ще се опитам. Вие няма ли да дойдете с мен?
— Не тази вечер. Ще се видим утре.
— Благодаря ви, сър.
— Винаги на вашите услуги.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Джеси още не можеше да се опомни. Тя седеше тук, в безкрайно скъп стол, който беше поне на сто години, държеше сребърна вилица, тежка почти колкото ръката й, и си взимаше пресен градински грах от чиния, по която имаше повече злато, отколкото във всички венчални пръстени от Балтимор, взети заедно.
Тя разбираше, че това не беше официална банкетна зала, а по-скоро просто малка уютна трапезария, която не беше много по-голяма от огромната гостна на майка й. Стените бяха боядисани в бледожълто. Фасадната стена цялата беше остъклена, а ефирните копринени пердета бяха повдигнати встрани, за да се открива поляната отпред с добре окосената трева, която се сливаше по-нататък с гъста дъбова гора. Тя чу някакъв странен звук, който толкова я стресна, че изпусна вилицата си.
— Няма нищо — поясни дукесата. — Това беше Фред.
— Фред?
— Фазанът. Той непрекъснато се пали и се влюбва в Клоринда, но тя се прави, че изобщо не го забелязва. Всъщност тя е само една малка капризна кафява паунка. Той постоянно развява около нея великолепната си опашка, но уви, без успех. Сега ни се оплаква за това. Просто не му обръщай внимание.
— Добре. — Да не обръща внимание на влюбен фазан? Е, щом това беше Англия, ще трябва да свикне да приема неограничен брой чудатости.
— Хареса ли ти това, което Маги направи с косата ти? — попита графът.
Ръката й смутено се вдигна към дебелите плитки, завити на върха на главата й във формата на кръг. „А сега да пуснем няколко малки «палавничета», както ги наричам аз — беше казала Маги, — за да се омекоти ефектът около сладкото ти личице. Ето така. Просто ги издърпай надолу и ги остави свободно да се къдрят, накъдето си пожелаят.“
— Чувствам се така, сякаш не съм аз — отвърна Джеси.
— От мъжка гледна точка изглеждаш прекрасно — каза графът и набоде с вилицата си парченце от варената агнешка плешка, залята с бял сос. След това се ухили. — Извини ме, но тази вечер главен готвач е Баджър. Той искаше да приготви нещо по-особено специално за теб.
Джеси покорно си отряза парченце от телешките котлети, гарнирани с пресни моркови и ориз. Беше превъзходно. Тя си взе още веднъж, после се престраши още веднъж.
— Джеймс ми е казвал, че Баджър може да сложи в малкия си джоб дори личния готвач на краля в Карлтън Хаус.