Тайната на Валантайн
- Автор: Каултър Катрин
- Серия: the legacy #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анжела Лазарова-Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на Валантайн». Краткое содержание книги:
Графът вдигна ръка:
— На колко години сте, госпожице Уорфийлд?
Това малко я стресна, но тя бързо се съвзе и каза:
— На двадесет години съм, сър. Джеймс е на двадесет и седем и…
— И от Балтимор до Англия съвсем сама ли пътувахте?
Джеси знаеше, че англичаните обръщаха голямо внимание на такива неща, затова, без да се замисля, изтресе първата лъжа, която й дойде наум:
— Имах една прислужница за придружителка, но тя се разболя страшно зле на борда на кораба, след което пък се появи онази отвратителна буря, толкова силна, че на всички им беше прилошало и им се гадеше, на мене също… а горката Друзила пък отиде на палубата, започна да повръща през парапета и падна зад борда, толкова силно се люлееше корабът. Ето защо не ми остана нищо друго, освен да дойда от Плимът дотук с една пощенска кола.
Дукесата лекичко извъртя поглед към съпруга си. Той сякаш всеки момент щеше да избухне в смях. Тогава тя бързо се обърна към толкова сериозното и уплашено лице, успокоително произнасяйки:
— Случват се и такива неща. Трагично е наистина, че горката Друзила е трябвало да завърши земния си път по такъв злощастен начин, но на вас ви прави чест, че сте успяла да стигнете дотук съвсем сама.
— Х-м-м, имаше само едно ужасно нещо, което ми се случи. Беше близо до някакъв град, на име Хейфийлд, когато трима маскирани мъже ни спряха и поискаха да ни отмъкнат всичко. Бях скрила парите си под роклята… О, Боже, аз така и така им дадох моите пет долара, а те само ги погледнаха. После водачът им се изплю върху тях и ми ги хвърли обратно, като каза, че не му трябвали разни странни хартийки от Ориента. Поне това беше, което аз чух. Защото много трудно му се разбираше.
Този път Джеси съвсем внезапно замълча. Беше ужасена от онова, което така доброволно си признаваше, сигурно вече я мислеха за проста и безмозъчна глупачка. Тя успя да промълви само:
— Простете ми. Сега съм се разприказвала, иначе обикновено не правя така. Но просто съм много уплашена.
Всичко преживяно от последните два месеца, което Джеси се стремеше упорито да потиска, се сгромоляса с цялата си тежест върху нея. Тя захлупи лице с ръцете си и се разрида със звучни, пресипнали вопли.
Внезапно тя спря, вдигна глава и се удари по челото:
— Простете ми пак. Никога не се страхувам от нищо. Не мога да разбера какво ми става сега.
— А, ето го и Сампсън. Сигурно бихте пийнала чай.
— Джеймс все казва, че чаят е отговорът на всеки проблем в Англия.
— Струва ми се, че е точно така — усмихна се каза дукесата. Тя наля една чаша и я подаде на Джеси. — Изпийте го и ще видите как ще се почувствате малко по-добре от него.
Джеси отпи една голяма глътка и сепнато вдигна глава, като се разкашля задъхано:
— По-силно е дори от уискито, което старият Гюси вари в своя казан. На това чай ли му викате? Обикновен чай?
Графът стана и я потупа по гърба, мислейки си колко е слабо това момиче. Шестте седмици път дотук трябва да са били доста тежки за нея. Съвсем сама на кораб… А после — цели пет дни с пощенската кола от Плимът до Дарлингтън. Само като си го помислеше, и му настръхваше косата. Той й подаде парче едно от прочутите лимонови кейкчета на Баджър. Без да се усети, Джеси го погълна на две хайки, но в следващия миг се почувства като недодялан дивак пред тези толкова изискани хора.
— Вземете си още един — предложи й дукесата и се усмихна.
Джеси хапна само три хапки от следващото парче, а й беше толкова трудно да се въздържа…
— Кога сте яла за последен път, госпожице Уорфийлд? — спокойно я попита Маркъс Уиндам.
— Ами, всъщност вчера. Разбирате ли, всичките ми американски долари стояха натъпкани в моята… хм, в моята долна риза, освен нощем, естествено. Точно тогава някой се е вмъкнал в моята стая и ги е обрал всичките. Остана ми само един долар и него го скрих в предницата на левия си ботуш.
— Е, радвам се поне, че не са ви обрали някъде наблизо около нас. — Графът се изправи и застана над нея, загледан в къдравата, наситеночервена коса, която непокорно стърчеше на всички страни изпод едно грозно сламено боне. Да, цветът на косата й наистина беше като този на Маги, може би беше дори още по-наситено, по-тъмночервен. — Откога познавате Джеймс?
— Бях на четиринадесет години, когато се запознах с него. Той дори не знае дали съм жива. Искам да кажа, знае, че съм жива, но изобщо не го интересува. Това страшно ми тежи. О, Боже, пак започнах. Повярвайте, сър, аз обикновено не приказвам чак толкова много.
— Моля ви, не се притеснявайте от нищо — каза графът. — Пък и вече сигурно сте уморена. Вие сте наш гост, госпожице Уорфийлд. Смея да кажа, че след като добре си починете, ще успеем да оправим всички тези неща. Ще накарам готвача да ви донесе горе един хубав късен обяд.