Отровата на Алкория
- Автор: Дастие Дан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Ласкаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отровата на Алкория». Краткое содержание книги:
С много трудности и на края на физическите и психическите си сили, екипажът на звездолета открива мечтаната планета. А тя е райска. Планета също като Земята, населена от хора също като земните, с всички изкушения, които може да предложи една райска градина на клетия корабокрушенец. Местното население е с ниво на технологиите близко до това на индианците и сякаш изобщо не се притеснява и не изпитва страх от пришълците от небето. Напротив, всички са весели и безгрижни. Въпреки строгите заповеди, човек от екипажа е намерен в колибата на туземка, и то в състояние, подобно на това на местните хора. Оказва се, че е пил от опиат, наречен талеф, който местните хора консумират и на който дължат своята безметежност. Провинилият се е изолиран в килия, и там претърпява страшна мутация, превръщайки се в чудовище с огромна физическа и психическа мощ, което с лекота успява да държи под своя контрол всички човеци, оказали се достатъчно близо до него. Когато чудовището успява да избяга в гората, на карта е поставено не само успешното завършване на мисията, а и животът на местното население, което сякаш не осъзнава случилото се.
В райската градина на Алкория хората не са единствената разумна раса и, ако командирът Крис Холдън не успее да спре чудовищата, в които се превръща екипажа му, бъдещето на цялата човешка цивилизация ще бъде загубено. Но той открива своя съюзник там, където най-малко очаква…
И изведнъж насочи дулото на йонната пушка към уродливото същество, което напразно се опитваше да отстъпи назад, осъзнавайки опасността. Но едно от пипалата на Джеф Викърс натискаше вече спусъка на оръжието. Йонният поток обхвана онова същество, което веднага се обля в силно зеленикав ореол и нададе ужасен вой.
Докато чудовището се стапяше във въздуха, Викърс почувствува как вибрациите на металния под на помещението промениха честотата си.
— Отлитат — помисли си той и се втурна наляво към един от отворите, който водеше към трюма. Изразходва и последните си сили, за да задействува механизма на отключване, а после и заключване на преградната врата, като я залости от вътрешната страна. Сякаш в мъгла забеляза разсадите от талеф, наредени в нещо като парник, монтиран във вътрешността на трюма, след което, залитайки, стигна до другия край на слабо осветеното помещение.
Отличното познаване на кораба и все още незасегнатата му памет му помогнаха да намери без ни най-малко колебание мястото на една командна система, затворена в кутия, здраво прикрепена към металната стена на трюма. Взривателите на Сигнус-X-I… Само той и Крис Холдън знаеха кода за взривяване на разрушителните заряди, с които всеки военен кораб бе снабден. Всеки друг би могъл в продължение на векове да манипулира с клавишите на таблото, което светна в полумрака, когато той отвори кутията с механизма, без да предизвика експлозия.
Започна да раздвижва цифрите и буквите на кода, в подходящ момент включи персоналния си код, после плъзна едно от пипалата си към командното табло.
Помисли за момент, че няма да му стигнат сили да изтръгне главния предпазител на системата, събра остатъка от тях в едно движение, което щеше да доведе до неминуемата му гибел… Той успя да издърпа тънката метална пластинка и чу краткото тиктакане, което отекна в помещението…
Около него цветовете на талефа се поклащаха отчаяно и разпръскваха цветния си прашец във всички посоки, сякаш бяха предусетили опасността — безнадежден опит да упражнят контрол над това същество, което им се бе изплъзнало.
Рухнал, накрая на силите си, Джеф Викърс потъна в облак цветен прашец. Юксхорите напразно се опитваха да разберат какво става. Но те не можеха вече да го узнаят, сега, когато течността, инжектирана от Крис Холдън в клетъчните му тъкани, го предпазваше от гибелното им въздействие. Той почувствува само една приятна еуфория да се разлива по цялото му тяло… Тихото цъкане на програматора за взривяване го изпълваше с неописуема радост.
Крис Холдън продължаваше да наблюдава кораба, който бавно се издигаше в ясното и синьо небе. Струваше му се, че това издигане е нескончаемо, имаше чувството, че съзнанието му е изпразнено от всякаква мисъл. Съществуваше само този корпус, блеснал на алкорианското слънце, който след няколко секунди щеше да се втурне в необятното пространство под командите на главния компютър със записаните в него данни за обратната траектория… Нищо не можеше да попречи на юксхорите да стигнат до Земята…
— Свършено е с човечеството — повтори той като насън. — Ние го осъдихме на гибел…
Хуана тихо плачеше до него, безсилно отпусната в благоуханната трева, под сянката на огромните папрати, едва полюшвани от лекия бриз.
Първата експлозия я накара да скочи бързо и тя застана до своя приятел, който продължаваше да гледа в небето. Там, горе, един дълъг оранжев пламък разкъса синевата на небето и корабът започна застрашително да се клатушка. Свистенето на фотонните двигатели спадна с няколко октави.
— Това е работа на Джеф! — извика Холдън. — Взривните капсули! Успял е да се добере до тях!… Той… Той не ни е излъгал. Той е…
Втора експлозия сложи край на свистенето, Сигнус-X-I внезапно отклони стремглавия си полет към морето, губейки бързо височина, като оставяше зад себе си следа от мастиленочерен дим. Хуана се притисна инстинктивно към Холдън. Цялата трепереше.
— Така или иначе, той щеше да умре — прошепна тя. — Но все пак се пожертвува, за да ни спаси живота, Крис…
Сигнус-X-I експлодира, преди да стигне до повърхността на морето. Огромна гъба от дим се издигна високо в небето, там някъде на хоризонта.
— Край — въздъхна отчаяно Холдън и притисна по-силно раменете на своята приятелка.