Отровата на Алкория
- Автор: Дастие Дан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Ласкаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отровата на Алкория». Краткое содержание книги:
С много трудности и на края на физическите и психическите си сили, екипажът на звездолета открива мечтаната планета. А тя е райска. Планета също като Земята, населена от хора също като земните, с всички изкушения, които може да предложи една райска градина на клетия корабокрушенец. Местното население е с ниво на технологиите близко до това на индианците и сякаш изобщо не се притеснява и не изпитва страх от пришълците от небето. Напротив, всички са весели и безгрижни. Въпреки строгите заповеди, човек от екипажа е намерен в колибата на туземка, и то в състояние, подобно на това на местните хора. Оказва се, че е пил от опиат, наречен талеф, който местните хора консумират и на който дължат своята безметежност. Провинилият се е изолиран в килия, и там претърпява страшна мутация, превръщайки се в чудовище с огромна физическа и психическа мощ, което с лекота успява да държи под своя контрол всички човеци, оказали се достатъчно близо до него. Когато чудовището успява да избяга в гората, на карта е поставено не само успешното завършване на мисията, а и животът на местното население, което сякаш не осъзнава случилото се.
В райската градина на Алкория хората не са единствената разумна раса и, ако командирът Крис Холдън не успее да спре чудовищата, в които се превръща екипажа му, бъдещето на цялата човешка цивилизация ще бъде загубено. Но той открива своя съюзник там, където най-малко очаква…
— Такава мутация не може да бъде обратима — въздъхна Крис Холдън, изплювайки дискретно в шепата си семчица от плода.
— Боя се наистина, че талефът действува необратимо върху организма — съгласи се Хуана. — Но съм любопитна да видя какво ще се случи с психиката, ако някое от тези същества погълне кора… И то все заради несъвместимостта между талефа и този плод на провидението…
— Наистина си струва да опитаме — промълви замечтано Холдън. — Но най-напред трябва да сме сигурни, че ще можем да се приближим до тези същества. Мисля, че трябва да отида до кораба. До няколко часа те няма да могат да отлетят, дори да са привършили с приготовленията. Сигурно знаят, че фотонните генератори трябва да достигнат критичния праг, преди да заработят ефикасно…
— Ще дойда с теб, Крис — нежно промълви Хуана.
— Но…
— Ако не успеем, поне да бъдем заедно, Крис… — каза младата жена. — Не бих понесла мисълта да знам, че си в опасност… Пък и…
Тя отмести поглед към празната калбаса и довърши:
— Ако остана сама тук, мисля, че този опиат отново ще ме изкуши…
Глава XIV
Работата около кораба продължаваше да кипи и той възвръщаше обичайния си вид, след като модулите отново бяха прибрани в основната структура.
Крис Холдън и Хуана Сантос се бяха спотаили във високите треви край онова, което представляваше ремонтна база на Сигнус-X-I. Те бяха оставили глисера на безопасно разстояние от площадката за кацане, за да не бъдат открити от корабните радари. След това се приближиха безпрепятствено до огромния кораб — толкова близко, че глухият шум на запалените му регенератори стигаше до тях.
— Много бързо са действували — прошушна Холдън, легнал до спътничката си в първите лъчи на настъпващия ден. — По-бързо, отколкото предполагах.
— Крис… Виж! — прошепна младата жена.
Четирима човеци-растения се появиха на бордовата стълба до широко отворения главен люк. Те излизаха от кораба и, изглежда, се канеха да се отправят към близката гора.
Изглеждаха забързани. Минаха на около десетина метра от двамата земяни, които инстинктивно притаиха дъх с изопнати до скъсване нерви.
Един от тези човеци се спря и се обърна към тях, привличайки вниманието на себеподобните си, с нечленоразделни звуци.
— Забелязаха ни — изръмжа Холдън и приготви йонната пушка за стрелба.
Хуана бързо улови ръката на своя другар:
— Почакай, Крис… Те изглеждат неспокойни и объркани…
Четирите кошмарни същества се бяха събрали и нервно размахваха пипала. В поведението им се долавяше някаква възбуда.
— Сякаш ги е страх от нещо — тихо каза Холдън. — Въпреки че от това разстояние теоретически би трябвало да ни държат под психически контрол.
— Кората, Крис! Тя ни предпазва от мозъчните им вълни! Не могат да блокират мисълта ни и тъкмо това ги безпокои! Открили са ни, но само толкова…
Холдън почувствува как се свива пръстът му на спусъка. Ако наистина не можеха да ги държат под психически контрол, тези същества не биха могли да предвидят реакциите им. Достатъчно бе да натисне спусъка и…
Той си даде сметка, че се намира много близо до кораба. Дадеше ли изстрел, това значеше автоматично да предупреди за опасността и другите, ако не бяха вече предупредени.
— Да се махаме оттук — тихо каза той. — Хрумна ми нещо… Трябва ни едно от тези същества, живо! Ела… Само не се изправяй. В тези високи треви ще им бъде трудно да определят къде сме…
Те хвърлиха последен поглед към четиримата човеци-растения, които се колебаеха какво да предприемат и ставаха все по-неспокойни. После завиха, пълзейки, за да намерят прикритие в тревите и да се махнат колкото може по-бързо от обсега на влияние на тези чудовища.
След като се отдалечиха достатъчно, Холдън се изправи, помогна на Хуана да стори същото и двамата се затичаха към най-близките дървета.
— Тръгват си — прошепна младата жена, опитвайки се да възвърне нормалното си дишане. — Отиват към гората…
— Там ще се опитаме да ги пресрещнем — каза решително Холдън. — Само че далеч от кораба, за да не се нахвърлят върху нас и другите. Отивам сам, а ти върви за глисера.
— Но…
— Няма друго решение, скъпа — отсече Холдън. — Ако успея да обезвредя някого от тях, ще трябва да го приберем бързо, преди другите да са реагирали. В глисера има автоматичен локатор. Нагласи го на честота 27–272. Отговаря на моя код. Ти само свали жълтия лост вляво на управлението за хоризонтална стабилизация и подай честотата с копчето вдясно. Глисерът ще заработи на автопилотен режим и ще ме намери, където и да съм… Действувай бързо и гледай да не се доближаваш много до кораба. Ще се справиш ли?