Отровата на Алкория
- Автор: Дастие Дан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Ласкаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отровата на Алкория». Краткое содержание книги:
С много трудности и на края на физическите и психическите си сили, екипажът на звездолета открива мечтаната планета. А тя е райска. Планета също като Земята, населена от хора също като земните, с всички изкушения, които може да предложи една райска градина на клетия корабокрушенец. Местното население е с ниво на технологиите близко до това на индианците и сякаш изобщо не се притеснява и не изпитва страх от пришълците от небето. Напротив, всички са весели и безгрижни. Въпреки строгите заповеди, човек от екипажа е намерен в колибата на туземка, и то в състояние, подобно на това на местните хора. Оказва се, че е пил от опиат, наречен талеф, който местните хора консумират и на който дължат своята безметежност. Провинилият се е изолиран в килия, и там претърпява страшна мутация, превръщайки се в чудовище с огромна физическа и психическа мощ, което с лекота успява да държи под своя контрол всички човеци, оказали се достатъчно близо до него. Когато чудовището успява да избяга в гората, на карта е поставено не само успешното завършване на мисията, а и животът на местното население, което сякаш не осъзнава случилото се.
В райската градина на Алкория хората не са единствената разумна раса и, ако командирът Крис Холдън не успее да спре чудовищата, в които се превръща екипажа му, бъдещето на цялата човешка цивилизация ще бъде загубено. Но той открива своя съюзник там, където най-малко очаква…
— Пази се, Крис!
Без да изпусне спринцовката, Холдън бавно натисна буталото и леко се отдръпна. Смъртоносното жило заплашително се приближаваше до десния му крак. Той изпразни цялата спринцовка, после отскочи бързо назад тъкмо в момента, в който измъкналото се пипало яростно шибаше във въздуха, за да го достигне.
— Не се приближавайте, Хуана! — извика той.
Чудовището отчаяно се бореше, напрегнало всичките си сили да се отскубне от пояса. Но мрежата го държеше здраво. Като предохранителна мярка Холдън увеличи мощността на излъчвателя, но стоеше далеч от обсега на пипалото, което от време на време се извиваше и около самото чудовище. За момент той помисли, че човекът-растение ще си инжектира собствената отрова, като скорпионите, но ето че пипалото изведнъж се отпусна вяло и се стовари безжизнено върху металния под на глисера. За няколко секунди Холдън и Хуана почувствуваха у чудовището желание да се самоубие, за да избегне онова, което го очакваше. Но очевидно действието на кората бе прогонило този подтик, чийто сигнал те доловиха чрез мозъчните му вълни.
— За малко да не успеем — измърмори Холдън с облекчение. — Сега не ни остава нищо друго освен да чакаме.
— Да чакаме и да се надяваме, че не сме се излъгали, Крис — добави Хуана.
Конвулсиите, които разтрисаха чудовището, намаляваха все повече.
— Може би умира — прошепна Хуана.
— Може би — допусна Холдън със спокойствие, което изненада и самия него. — В такъв случай разполагаме с допълнително оръжие, за да им се противопоставим. Трябва да изработим някакво приспособление, с което да им се инжектира кора от разстояние. Но това не решава въпроса как да се доближим до кораба, без да разберат. Сигурно сега са в тревога, тъй като четирима от техните са липсвали при проверката…
В продължение на десетина минути чудовището стоя съвсем неподвижно. Само от време на време тръпки пробягваха по тялото му. Но очите — тесните процепи, които можеха да минат за очи — бяха напълно затворени и ако ги нямаше тези спазми, нищо друго не издаваше, че е живо все още.
Най-после двете цепки се разшириха, „мускулите“ на чудовището се раздвижиха и то се размърда отново, вперило поглед в двамата земяни. Беззъбата уста се отваряше и затваряше с отвратителни гримаси.
— Като че ли иска да каже нещо — прошушна Хуана.
Холдън не отговори. Едва доловими звуци се изтръгнаха от тази уста, приличаща на кървава рана. Постепенно се усилваха
— Не се долавят вече мозъчните му импулси — промълви Холдън, наблюдавайки внимателно вече оформящите се движения на устата.
Изведнъж в кабината се чу все още несигурен глас. Глас с неприятна, неясна артикулация, но все пак глас! Холдън се приближи малко, без да изпуска от поглед измъкналото се пипало, което сякаш искаше да остане неподвижно.
— Ко… мандире… Хол… Холдън…
Холдън почувствува, че цял изтръпва от напрежение. Остатъкът от фразата се изгуби в отвратително гъргорене, но той бе разбрал началото й.
— Опитайте се пак — каза той напрегнато. — Аз съм наистина командирът Холдън. Вие кой сте?
— Крис… Крис Хол… дън… съм… Вик… Джеф Вик…
— Джеф Викърс! — извика задавено Холдън. — Ти си Джеф, нали?
— Дд… да… из… извади ме оттук. Крис… Аз…
Холдън автоматично се спусна към управлението на магнитния излъчвател. Но Хуана се изпречи пред него с изкривено от тревога лице.
— Може би е клопка, Крис — прошушна тя.
Холдън се спря. Наистина можеше да е клопка… Той се върна при чудовището, поклащайки глава.
— Съжалявам, Джеф, но все още не мога да поема риска да те освободя. Трябва първо да съм сигурен, че няма опасност…
Гласът стана по-уверен, когато произнесе:
— Аз… разбирам… Крис. Но… няма… вече от какво да се страхувате… сега. Другият свърши. И… и аз, аз… не ще издържа дълго… усещам…
— Другият… — промълви Холдън. — Кой е той, Джеф?
Дълго мълчание последва в отговор на въпроса му. Той настоя.
— Чуваш ме, Джеф, нали?
— Чакай малко, Крис… след малко ще съм по-добре — поде странният глас. — Не знам как… как да ти обясня. Това е толкова… невероятно!
Последва ново мълчание, после Джеф Викърс продължи:
— Цветята, Крис… цветовете на талефа… те са живи! Растения, които мислят! Хванахме се в клопката, момчетата и аз, и то заради цветния прашец.
Сега гласът се чуваше съвсем ясно, дори и да нямаше нищо общо с този на Джеф Викърс. Холдън си помисли, че шансът клони на тяхна страна. Това, че бе попаднал на самия Джеф Викърс, беше невероятен късмет.