Отровата на Алкория
- Автор: Дастие Дан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Ласкаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отровата на Алкория». Краткое содержание книги:
С много трудности и на края на физическите и психическите си сили, екипажът на звездолета открива мечтаната планета. А тя е райска. Планета също като Земята, населена от хора също като земните, с всички изкушения, които може да предложи една райска градина на клетия корабокрушенец. Местното население е с ниво на технологиите близко до това на индианците и сякаш изобщо не се притеснява и не изпитва страх от пришълците от небето. Напротив, всички са весели и безгрижни. Въпреки строгите заповеди, човек от екипажа е намерен в колибата на туземка, и то в състояние, подобно на това на местните хора. Оказва се, че е пил от опиат, наречен талеф, който местните хора консумират и на който дължат своята безметежност. Провинилият се е изолиран в килия, и там претърпява страшна мутация, превръщайки се в чудовище с огромна физическа и психическа мощ, което с лекота успява да държи под своя контрол всички човеци, оказали се достатъчно близо до него. Когато чудовището успява да избяга в гората, на карта е поставено не само успешното завършване на мисията, а и животът на местното население, което сякаш не осъзнава случилото се.
В райската градина на Алкория хората не са единствената разумна раса и, ако командирът Крис Холдън не успее да спре чудовищата, в които се превръща екипажа му, бъдещето на цялата човешка цивилизация ще бъде загубено. Но той открива своя съюзник там, където най-малко очаква…
Силовите линии, които парализираха Джеф Викърс, изчезнаха моментално. Хуана инстинктивно отстъпи две крачки назад с тревожен израз на лицето. Несъзнателно Крис Холдън се приближи до мястото, където се намираше йонната му пушка. Чудовището бавно се изправи, издавайки дрезгаво хриптене.
— Ще се справя сам, Крис — чу се приглушеният глас. — Но чувствувам, че почти нямам сили.
Човекът-растение успя все пак да застане на краката си и да запази равновесие. Кафявите петна по тялото му ставаха все по-големи…
Холдън наблюдаваше опасните пипала, увиснали безпомощно край уродливото тяло.
— Няма от какво да се боите — измърмори Джеф Викърс. — Ако имах намерение да ви убивам, досега щях да го сторя… А сега да тръгваме. Няма да издържа дълго…
Тогава Холдън погледна настойчиво Хуана и реши:
— Скъпа, ти трябва да останеш в селото.
Непоколебимо решение блестеше в теменужените очи на биогенетичката.
— Не, Крис… — твърдо каза тя. — Не желая да се разделям с теб. Третият няма да е излишен. Знаеш много добре.
Тя се обърна към човека-растение и произнесе тихо:
— Ние сме ваши пленници, Джеф.
Глава XVI
— Старайте се да вървите като роботи — с ръце, прилепнали към тялото — посъветва ги човекът-растение, който някога се наричаше Джеф Викърс. — Трябва да помислят, че сте под мой контрол. Дай ми пушката си, Крис…
Холдън подаде оръжието на чудовището, което протегна пипала към него. Джеф Викърс, изглежда, правеше невероятни усилия да не падне. Дишаше тежко, задъхваше се, хриптеше, сякаш всеки момент щеше да рухне. При все това Крис Холдън не без известна тревога се раздели с оръжието си. Той не успяваше изцяло да се освободи от инстинктивното недоверие към това кошмарно същество, което някога бе негов приятел…
Намираха се в окрайнината на гората и чуваха ясно непрестанното бучене на генераторите на Сигнус-X-I.
— Трябва бързо да се действува — задъхваше се Джеф Викърс. — Изглежда, се готвят да отлетят! Хайде. Вървете пред мен един до друг. Гледайте право пред себе си и не се обръщайте!
Холдън размени бърз поглед с Хуана. Така би желал тя да е на сигурно място. Но в теменужените очи на биогенетичката се четеше непоколебима воля…
Те тръгнаха напред с прилепнали към тялото ръце и втренчен поглед.
Холдън цял изтръпна, когато се приближиха и видяха как корабът се тресе от фотонните вибрации, придружаващи излитането.
— Всичко е загубено — извика той, едва раздвижвайки устни. — Люковете са затворени! Пуснали са в ход автоматичната програма за отлитане!
— Продължавайте да вървите — тихо каза зад гърба им заваленият глас на човека-растение. — Включили са всички детекторни системи и ще ни открият. Това е единственият ни шанс! Трябва да привлечем по някакъв начин вниманието им…
Придвижиха се още малко към кораба, приближиха се на не по-малко от стотина метра. Корпусът на Сигнус-X-I продължаваше да се тресе от вибрациите. Холдън отлично знаеше, че е невъзможно за един човешки организъм да им устои, тъй като те можеха много бързо да предизвикат смъртни поражения.
Остро изсвирване процепи въздуха зад тях и Хуана леко подскочи, докато Крис Холдън успя да запази сравнително спокойствие. Джеф Викърс бе натиснал спусъка на йонната пушка, която, преплел пипала, държеше насочена към небето. Йонният поток се стрелна над корпуса на Сигнус-X-I и се стопи някъде в пространството.
— Така те със сигурност ще открият присъствието ни — каза човекът-растение.
Гласът му ставаше все по-слаб и ако се държеше все още на крака, то бе благодарение на нечовешки усилия на волята. Кафявите петна се разпространяваха все повече и повече по тялото му и безизразната му глава бе набраздена от множество бледи и болезнени бръчки. Леко потръпване раздвижваше пипаловидните му крайници, все тъй здраво държащи пушката.
— Повече не можем да се приближим — каза Крис Холдън със свити устни. — Полето с фотонна радиация…
Те спряха на петдесетина метра от кораба, който леко се поклащаше в гравитационното поле на генераторите си.
— Във всеки случай това е краят — допълни Холдън. — Но ако ни пуснат на кораба, при сегашното положение и дума не може да става за влизане в схватка с тях. Всички програмни устройства са пуснати в пълен ход и ако се опитаме да обезвредим онези, които ръководят маневрата, ще взривим кораба. Има само един изход, Джеф… Да атакуваме, да опитаме да засегнем фотонните дюзи, като стреляме в тях. С малко късмет може да предизвикаме верижна реакция… Хуана… Ти ще се обърнеш и ще тичаш с всички сили колкото може по-далеч. Трябва да си на достатъчно разстояние от кораба, когато всичко се взриви! Джеф, дай ми пушката.