Входът за рая — платен
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Нинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Входът за рая — платен». Краткое содержание книги:
„Когато има дъжд, вали“ — казваше майка му. Тя никога не беше твърдяла, че мисълта е нейна. Универсалните истини често се превръщат в клишета. „Когато има дъжд, вали, а когато вали, реките преливат и изведнъж се оказваме жертви на наводнение. Но когато има наводнение или потоп, ние не изпадаме в паника, нали, момчето ми“? И той винаги бе готов с отговора: „Не, никога не изпадаме в паника“. А тя пък му казваше: „Защо не изпадаме в паника, когато има наводнение“? Тогава той отговаряше: „Защото сме прекалено заети да плуваме и да се спасяваме“!
Някъде зад него в кухнята чинии падат и се разбиват на пода. Тенджера или някакъв друг съд издрънчава по плочките. Лъжици или вилици, може би ножове, се разсипват. Иззвъняват по керамичните и неръждаемите стоманени повърхности със звук, подобен на камбани, които отбелязват настъпването на Страшния съд.
После се чуват изстрели.
Глава 15
Кафето беше вряло прекалено дълго и имаше леко горчив вкус. Когато изпи и третата си чаша, Мики вече не усещаше горчивината. Всъщност историята на Лейлъни й даде усещането за много по-голяма горчилка.
Дженива каза на момичето:
— Значи не вярваш, че Лукипела е заминал с извънземните?
— Преструвам се, че вярвам. Когато доктор Смърт е наблизо, се правя, че съм се хванала. Говоря само за това как някой ден Луки ще се върне при нас. След една, две години, в ново тяло. Така е по-безопасно за мен.
Мики за малко да я попита дали и Синсемила вярва, че Луки е бил отвлечен от зелените човечета. В последния момент обаче си каза, че жената, с която имаше нещастието да се сблъска, не само би повярвала в подобно безумие, но сигурно би твърдяла, че Луки заедно с извънземните си приятели й изпраща сигнали чрез сапунените сериали по телевизията, чрез вестниците или чрез сигнали, които птиците правят в полет.
Лейлъни отхапа от второто парче пай. Дъвчи го дълго, загледана в чинията си, сякаш очакваше нещо да излезе от десерта.
— Защо ще убива беззащитно дете? — попита Дженива.
— Той с това се занимава. Като пощальона, който разнася писма. Като пекаря, който изпича хляб — Лейлъни сви рамене. — Прочети за него и ще видиш.
— Не си ходила в полицията — провокира я Мики.
— Та аз съм само едно хлапе.
— Те се вслушват в думите на деца — отговори Дженива.
Мики обаче знаеше от опит, че не е точно така.
— Дори и да се вслушат — каза, — със сигурност няма да повярват за извънземните лечители.
— Няма да чуят тази история от псевдобаща ми — отвърна Лейлъни. — Казва, че извънземните не искат да се шуми много около тях. Не просто извънземна скромност, а съвсем сериозно съображение. Казва, че ако разкрием на някого за тях, те никога няма да ни върнат Луки. Имали грандиозни планове да извисят човешката цивилизация до ниво, което щяло да позволи Земята да влезе в Галактическия конгрес — понякога го нарича Планетарния парламент — и тези планове изискват време. Макар и да вършат тайно много добри дела, спасяват ни от ядрена война и от пърхот, те не искат разни селяндури да душат около тях, да ги търсят из планините на Монтана и на други подобни места. Затова трябва да говорим за извънземни само помежду си. Синсемила е напълно убедена в тази версия.
— Когато му се наложи да обяснява, че Луки вече го няма, какво ли ще каже? — запита се Дженива.
— Първо, няма кой да забележи или да пита. Нямаме постоянни съседи. Нямаме приятели, само хора, които срещаме по път или например в някой къмпинг. После никога не ги виждаме отново. Синсемила отдавна е изгубила всякакви контакти със семейството си. Не познавам никого от тях, не знам къде живеят в момента. Тя никога не говори за тях, освен когато от време на време се оплаква какви сурови и нетърпими хора са били. Но както сигурно се досещате, използва много по-цветист език. Една от уговорките ми с Господ е, че няма да бъда цапната в устата като майка си, а в замяна за моята самодисциплина Той ще й даде достатъчно време да се оправдае морално, когато умре и се изправи пред Всевишния. Не съм сигурна дали Господ, колкото и всемогъщ да е, осъзнава в какво се е забъркал, като се е съгласил на подобно нещо.
Момичето сложи в устата си нова хапка от пая и отново задъвка със стоическо изражение на лицето, сякаш не ядеше сладкиш, а ряпа — не с отвращение, но с определено безразличие към вкуса му.
— Ами ако полицията попита за Луки… — наруши тишината Дженива.
— Ще кажат, че никога не е съществувал, че аз съм объркана и съм си го измислила като въображаемо другарче за игра.